Ерлен се обърна към него:
— Май е време да тръгваме, Симон, ако искаме вечерта да сме си у дома. Ще отида да доведа конете.
Симон вдигна очи към него. При вида на високата стройна фигура на Ерлен го прониза завист. Ерлен носеше малка черна копринена шапка, която покриваше плътно главата му, а под брадичката бе завързана с връв. Тясното смугло лице с големите светлосини очи под широкото чело му придаваха още по-младежко и чаровно излъчване.
— Симон, завържи ми торбата със сухоежбината — поръча на излизане Ерлен.
Останалите продължиха да обсъждат случая. Неколцина изразиха учудването си от факта, че Лавранс е подходил толкова небрежно към сделката. Някогашният стопанин на „Йорун“ се славеше като много умел търговец на земи. Смятаха го за изключително опитен в покупко-продажбата на имоти.
— Баща ми е виновен за недоглеждането — призна Холмгайр. — Вчера сам ми го каза. Ако се бил вслушал в съветите на Лавранс, всичко щяло да мине без никакви пречки. Но нали знаете какъв беше Лавранс. Към свещениците ставаше хрисим и кротък като агне.
— Да, но той винаги разбираше коя сделка е изгодна за благосъстоянието на „Йорун“ — възрази някой.
— Така е и си е помислил, че съветите на свещеника само биха му помогнали да умножи богатствата си — засмя се Холмгайр. — И действително божиите служители умеят да дават на духовните си чеда разумни наставления и по светски въпроси, освен когато енориашите не са набелязали онази хапка, на която Църквата вече е хвърлила око.
— Лавранс поначало си беше забележително христолюбив човек — отбеляза Видар. — Когато станеше дума за Църквата или за бедните, не жалеше нито земи, нито добитък.
— Вярно е — кимна замислено Холмгайр. — Ако бях богат колкото него, сигурно и аз щях да се поохарча, за да си купя душевен мир. Но едва ли щях да пръскам с шепи имоти и пари като него. Не само това, ами и след всяко посещение при свещеника — а Лавранс се изповядваше всеки месец — излизаше със зачервени очи и побелели бузи.
— Сълзите на разкаянието са милостивият дар на Светия Дух, Холмгайр — обади се старият Ингемюн Бьорншон. — Блажен е онзи, който успее да изплаче греховете си на този свят. Ще му е много по-леко в отвъдния…
— Значи Лавранс отдавна вече е в Божието царство — заключи Холмгайр, — като се има предвид колко стриктно спазваше постите и на какви мъчения подлагаше плътта си. Чувал съм, че на Разпети петък се заключвал в спалнята си и се бичувал с камшик.
— Затваряй си устата — сряза го Симон Андресьон, разтреперан от оскърбление.
Лицето му се обагри в кървавочервено. Не знаеше дали казаното от Холмгайр е истина, но когато разтребваше сандъците с личните вещи на тъста си, на дъното на един от тях, пълен с книги, намери малка продълговата дървена кутия, а вътре — камшик като онези, които в манастирите наричат „дисциплина“. Преплетените кожени ремъци бяха покрити с тъмни петна, вероятно от засъхнала кръв. Симон изгори камшика със страхопочитание, примесено със скръб. Съзнаваше, че е докоснал част от живота на Лавранс, която тъстът му ревниво е пазел от очите на близките си.
— Както и да е. За всеки случай Лавранс не е казвал това на слугите си — тросна се Симон, след като намери сили да постави Холмгайр на мястото му.
— Сигурно тези слухове са просто измислица — съгласи се синът на свещеника. — Лавранс едва ли е имал да изкупва толкова тежки грехове, че да се самобичува — при тези думи по устните на Холмгайр заигра лукава усмивка. — Ако бях живял толкова праведно и христолюбиво като Лавранс Бьоргюлфсьон и бях женен за тази вечно навъсена жена, Рагнфрид Иваршдатер, по-скоро щях да оплаквам греховете, които не съм извършил…
Симон скочи като ужилен и удари Холмгайр в лицето. Момъкът залитна към огнището. Камата падна от пояса му, но той тутакси я вдигна и се нахвърли върху Симон. Симон се защити с ръка, увита във връхната му дреха, стисна Холмгайр за китката и се помъчи да му отнеме камата. Синът на свещеника успя да му нанесе няколко удара с юмрук в лицето. Симон обезвреди и двете му ръце, но младежът заби зъбите си в плътта му.