— Сега ще ме хапеш ли, куче такова!
Симон го пусна, изтича и извади меча от ножницата си. Нахвърли се върху Холмгайр. Младежът се огъна назад, а няколко сантиметра от стоманата потънаха в гърдите му. После тялото му се отдръпна от острието на меча и падна тежко наполовина в огъня.
Симон захвърли оръжието и се втурна да вади Холмгайр от пламъците, ала видя как Видар, замахнал с брадвата си над главата му, се кани да го посече. Симон се наведе, отстъпи встрани и грабна меча си тъкмо навреме, за да отблъсне острието на Алф Айнаршон — шерифа. После Симон се завъртя и отново се видя принуден да се защитава от брадвата на Видар. С крайчеца на окото си зърна как Бьорн от „Люне“ и синовете му са застанали зад гърба му и се канят да го пронижат с върховете на копията си. Избута Алф напред към другата стена, но забеляза, че отзад се задава Видар. Вече беше измъкнал Холмгайр от пламъците — нали двамата бяха братовчеди — а откъм огнището приближаваха мъжете от „Люне“. Симон се оказа обграден от всички страни. И макар в тази критична ситуация да беше принуден да брани живота си със зъби и нокти, го обзе смътно, обезкуражаващо учудване, че всички са срещу него…
В следващия миг мечът на Ерлен разцепи въздуха между мъжете от „Люне“ и Симон. Туралде се олюля настрани, отдалечи се и се подпря на стената. Със светкавична бързина Ерлен прехвърли меча в лявата си ръка и изби оръжието от ръцете на Алф. Мечът отхвръкна и издрънча върху пода. С дясната си ръка Ерлен хвана копието на Бьорн за дръжката и наведе острието надолу.
— Излизай! — останал без дъх, извика той на Симон и го защити от Видар.
Симон скърцаше със зъби. Втурна се да се бие с Бьорн и Ингемюн. Ерлен стоеше плътно до него. Изкрещя, за да надвика шума от стъпките и ударите на оръжията:
— Чуваш ли, излизай, глупако! Тръгвай към вратата! Трябва да бягаме!
Симон разбра, че Ерлен иска двамата да излязат от бараката, и започна да отстъпва заднишком към вратата, като продължаваше да се бие. Изтичаха през преддверието и се озоваха на двора: Симон на няколко крачки пред Ерлен, който още беше пред вратата с наполовина вдигнат меч и лице, обърнато към преследвачите им.
За миг Симон остана заслепен от поразително ясния, лъскав зимен ден. Под последните отблясъци на слънчевата светлина по синьото небе се гънеха позлатените била на планината. Гората се задушаваше в сняг и слана, а земята искреше и блестеше като скъпоценни камъни.
Симон чу гласа на Ерлен:
— Няма да поправим стореното, ако продължим с убийствата. Добри хора, нека разсъдим трезво, та да не проливаме повече кръв. Положението и без това е много сериозно. Баджанакът ми уби човек…
Симон се изравни с Ерлен.
— Симон Андресьон, ти уби племенника ми напълно незаслужено — рече Видар от „Клауфаста“, застанал на вратата.
— Не беше съвсем незаслужено. Видар, бъди сигурен, че няма да се покрия. Готов съм да платя скъпо за нещастието, което ви причиних. Всички знаете къде да ме намерите.
Ерлен поговори още малко със селяните.
— Какво стана с Алф?
Ерлен влезе вътре заедно с останалите.
Симон остана навън. Чувстваше се сконфузен. След малко Ерлен се появи на вратата:
— Хайде, да тръгваме — и пое към конюшнята.
— Мъртъв ли е? — попита Симон.
— Да. Алф, Туралде и Видар също са пострадали, но раните им не са тежки. Огънят е опърлил задника на Холмгайр — досега Ерлен говореше сериозно, но изведнъж избухна в смях. — Сега в бараката вони ужасно на печен дрозд, повярвай ми! Дявол да го вземе, как успяхте да се скарате за толкова кратко време? — удивен попита той.
Едно момче изведе конете им за юздите. Нито Ерлен, нито Симон взеха слуги със себе си на идване към Квам.
Двамата мъже все още държаха мечовете в ръцете си. Ерлен вдигна от земята стиска сено и избърса кръвта от оръжието си. Симон направи същото. После го прибра в ножницата. Ерлен почисти меча си много старателно, а накрая го лъсна с връхната си дреха. След това замахна няколко пъти срещу въображаем противник, а по устните му пробяга усмивка. Явно си спомни нещо. Подхвърли оръжието високо във въздуха, улови го за дръжката и го прибра.