— Ранен си — отбеляза Ерлен. — Хайде да влезем в къщата да те превържем.
Но Симон отвърна, че раните му били дреболия.
— Самият ти кървиш, Ерлен!
— Няма нищо страшно. Раните ми заздравяват бързо. Забелязвал съм, че при по-пълните хора кръвта спира по-трудно. А сега ни предстои да яздим дълго време в студа.
Ерлен взе от селянина в имението мехлем и парцали за превръзки и се погрижи внимателно за Симон, който при схватката беше получил две прободни рани една до друга на лявата си гръд. Първо кървяха доста обилно, но не бяха опасни. Ерлен се беше отървал с драскотина по бедрото си от копието на Бьорн.
— Сигурно ще те боли, докато яздиш — отбеляза съчувствено Симон.
— Копието успя само да пробие кожения панталон, нищо повече — засмя се Ерлен.
Намаза раната си с малко мехлем и я превърза добре, та да не измръзне.
Стегна страшен студ. Преди да слязат от възвишението, където се намираше имението, гърбовете на конете се покриха със скреж, а коженият ширит, който обрамчваше качулките на мъжете, побеля от сняг.
— Бррр — потрепери Ерлен. — Де да можеше вече да сме си у дома! Ще влезем в ей това имение и ти ще признаеш убийството.
— Наложително ли е? — попита Симон. — Нали се разбрах с Видар ис…
— По-добре да го направиш. Съветвам те лично да съобщиш печалната вест, за да не могат да те упрекнат в нищо.
Слънцето вече се скри зад хребета, вечерта бледнееше в сивкавосини отблясъци, но все още беше светло. Яздеха по поречието на поток и покрай брези, необичайно натежали от скреж. Носеше се мирис на мразовита мъгла и гърлата им се свиваха болезнено от нахлуващия студен въздух. Ерлен пуфтеше, изнервен заради мразовитото време, задържало се доста дълго, и заради предстоящото пътуване в студа.
— Да не ти измръзна лицето, Симон? — угрижено погледна Ерлен под качулката му.
Симон разтърка лицето си. Не беше замръзнало, но беше малко пребледнял. Никак не му отиваше, защото едрото му месесто лице беше много загрубяло и червендалесто, а сега бледността го покри със сиви петна и придаде на кожата му нездрав вид.
— Виждал ли си как се събира тор с меч? — пошегува се Ерлен, като избухна в смях при спомена за схватката, наведе се напред на седлото и изимитира движението. — Ама че кадърен шериф! Трябваше да видиш как танцуваше едно време Юлв с меча!
Танц. Симон току-що стана зрител на виртуозното изпълнение на Ерлен Никулаусьон. Непрекъснато виждаше пред себе си и останалите мъже, скупчени до огнището, все едно селяни секат дърва и хвърлят сено. А сред боричкащите се снажната фигура на Ерлен се извисява, той се движи ловко, погледът му реже, замахва с непоколебима ръка, докато танцува сред тях, обмисля бързо всички възможности и борави умело с оръжието.
Изминаха повече от двайсет години, откакто Симон се смяташе за един от най-добрите с меч в ръка сред младежите в кралската свита. По онова време се упражняваха на поляната за забавления. Но оттогава не му се бе удавала сериозна възможност да демонстрира бойните си умения.
А сега сърцето му се късаше при мисълта, че извърши убийство. Пред очите му постоянно изплуваше картината как тялото на Холмгайр се свлича в огъня, а краткият предсмъртен вик на убития продължаваше да отеква в ушите му. Измъчваше го и споменът за последвалата кратка, но ожесточена битка. Симон се чувстваше оскърбен, потиснат и объркан. Хората, с които само допреди минута бе разговарял и към които се чувстваше съпричастен, му се нахвърлиха вкупом; единствен Ерлен се застъпи за него…
Симон не се смяташе за страхливец. През годините, които живя във „Формо“, успя да излови шест мечки. Два пъти рискува живота си. От разярения звяр го делеше тънкото стъбло на млад бор, а в ръцете си държеше само копие с дръжка, дълга колкото човешка длан. Напрежението в играта обаче не му попречи да действа уверено и не замъгли трезвата му преценка. А сега, в бараката… Сам не знаеше дали се изплаши, но във всеки случай се почувства объркан и не успя да обмисли ситуацията…
И тогава, след лова на мечки, седеше вкъщи, наметнал небрежно дреха, със скръстени ръце и трепереше от треска, целият схванат и с рани по рамото, и усещаше само дръзка радост. Можеше да бъде и по-зле, каза си той, но не се замисли за подробностите. Сега обаче не беше в състояние да пропъди въпроса как щеше да свърши всичко, ако Ерлен не му се беше притекъл на помощ. Симон не се чувстваше изплашен, но имаше какво да му навява безпокойство: и израженията на останалите мъже, и мъртвото тяло на Холмгайр.