За пръв път Симон се превърна в убиец.
Без да се брои онзи шведски рицар, когото посече…
Случи се в годината, когато крал Хокон пое с войската си към Швеция, за да отмъсти за убийството на херцога. Изпратиха Симон на разузнавателна мисия заедно с трима другари. Назначиха го за предводител, защото се отличаваше със смелост и гордост. Спомняше си, че мечът му заседна в шлема на рицаря и се наложи да го дърпа и върти, за да го извади. На сутринта, когато го огледа, от върха му се бе отлющило парче стомана. Споменът за това събитие винаги го изпълваше със задоволство. На подвига му станаха свидетели и осмина шведи и Симон усети вкуса на битката. Не всички участници във войската извадиха такъв късмет. Самият той на развиделяване видя, че ризницата му е опръскана с кръв и мозък. Помъчи се да си придаде скромен и смирен вид, докато ги отмиваше…
Сега обаче споменът за клетия шведски рицар никак не успокояваше съвестта му. Не, случилото се с Холмгайр Мойсесьон нямаше нищо общо. Симон нямаше сили да се отърси от ужасната тревога.
Отгоре на всичко дължеше живота си на Ерлен. Все още не осъзнаваше какво значи това, но го обзе предчувствието, че всичко ще се промени, защото двамата с Ерлен са вече квит.
Да, в това отношение наистина са квит.
Двамата мъже яздеха почти без да разговарят. По едно време Ерлен се обади:
— Симон, постъпи много глупаво. Изобщо не се сети първо да тръгнеш към вратата…
— Как така? — учуди се Симон. — Защото ти беше навън ли?
— Не — в гласа на Ерлен долови усмивка. — Нямах предвид това, но има смисъл. Исках да кажа, че ако беше излязъл, те нямаше как да се втурнат след теб всички наведнъж, защото вратата е тясна. Освен това винаги съм се удивлявал как хората си възвръщат трезвия разум, когато се озоват под открито небе. Чисто чудо е, че вътре загина само един човек.
На няколко пъти по време на пътуването Ерлен питаше Симон как са раните му.
— Не чувствам болка — излъга Симон. А раните смъдяха ужасно.
Пристигнаха във „Формо“ късно вечерта и Ерлен влезе със Симон. Посъветва го да изпрати писмо на областния управител, с което да признае убийството, за да получи разрешение да пребивава в страната без опасност за живота си. Ерлен предложи услугите си да напише писмото вместо Симон:
— Едва ли можеш да си мърдаш ръката, а утре сигурно ще се наложи да пазиш леглото, защото ще имаш треска.
Рамборг и Арнерд ги чакаха, още будни. За да не им е студено, се бяха свили с подвити крака върху пейката откъм топлата страна на огнището. Помежду им бе сложена дъска за игра — двете приличаха на деца.
Симон едва успя да каже две-три думи за случилото се и младата жена се хвърли в обятията му, обгърна врата му с ръце, привлече лицето му към своето и долепи буза до неговата. После стисна в знак на гореща благодарност ръцете на Ерлен, а той през смях отбеляза, че не е подозирал каква сила се крие в пръстите й.
Стопанката поиска мъжът й да остане да спи във всекидневната, а тя да бди над него. Със сълзи на очи молеше да й позволят да се грижи за болния. Ерлен, от своя страна, изяви готовност да остане във „Формо“ и да легне при Симон, стига Рамборг да изпрати вест на сестра си, че мъжът й няма да се прибере тази нощ.
— Жал ми е за Кристин, сигурно още е будна и трепери от студ. Тя винаги ме чака да се прибера. Вие, дъщерите на Лавранс, сте много грижовни съпруги…
Докато мъжете вечеряха, Рамборг се сгуши в Симон. Той я потупа по ръцете, смутен и трогнат от тревогата и любовта на жена си. По време на Великите пости Симон спеше в колибата на Семюн и след като се нахраниха, мъжете се запътиха натам. Рамборг тръгна с тях и остави голям казан с медена бира до камъка пред огнището, за да се стопли.
Колибата на Семюн представляваше малка, стара, закътана и добре защитена от студа къща с огнище. Беше построена от масивно дърво — стената се състоеше само от четири дървени талпи. Вътре беше студено, но Симон веднага хвърли голям наръч борови клони в огъня и накара кучето да се качи в леглото им, за да го стопли. Двамата с Ерлен преместиха пъна и пейката до огнището и се настаниха удобно, защото бяха премръзнали след дългото пътуване, а вечерята не успя да раздвижи кръвта във вкочанените им крайници.
Ерлен написа писмото вместо Симон. После се приготвиха да си лягат. От движението раните на Симон отново прокървиха и Ерлен му помогна да си съблече горната туника и да си събуе ботушите. Самият Ерлен влачеше ранения си крак, изтръпнал след ездата, но не било нищо страшно — увери той. След като се освободиха от повечето си дрехи, отново седнаха до огъня. Вътре стана топло и приятно, а в казана остана още бира.