— Много тежко изживяваш случилото се, Симон — подхвана Ерлен, докато се взираха в огъня със сънени очи. — Смъртта на Холмгайр не е голяма загуба…
— Отец Мойсес едва ли е на същото мнение — възрази Симон. — А той е възрастен човек и много съвестен свещеник.
— Прав си, не е никак хубаво да си спечелиш враг в негово лице — сериозно кимна Ерлен. — Особено като се има предвид, че живее наблизо. А и аз често ходя до Квам по работа. Но подобно нещо би могло да се случи всекиму. Сигурно ще те осъдят да платиш десет-дванайсет марки злато. Епископ Халвар проявява голяма строгост, когато изповядва престъпници, а и бащата на Холмгайр е сред подчинените му. Но ти ще се справиш с всичко това…
Симон мълчеше. Ерлен продължи:
— На мен вероятно ще ми наложат глоба за нанасяне на телесна повреда — той се усмихна сякаш на себе си. — А аз притежавам само онова имение в Довре.
— Колко голямо е „Хауген“?
— Не си спомням точно. Отразено е в документа за собственост. Но арендаторите на „Хауген“ плащат наем само в сено. Никой не желае да живее там. Къщите направо са се разпадали. А нали си чувал какви слухове се носят. Из имението витаели призраците на леля Осхил и на Бьорн. Но едно зная със сигурност: Кристин ще ми благодари за днешната ми постъпка. Тя те обича като роден брат, Симон.
Симон, седнал в сянката, се усмихна едва забележимо. Побутна пъна малко по-назад и закри очи с ръка, за да ги предпази от горещата вълна на огъня. А Ерлен се радваше на топлината като котка. Седеше почти плътно до огнището, облегнат на ъгъла на пейката. Беше преметнал ръка през облегалката и изпънал ранения си крак над срещуположната ръкохватка.
— Да, през есента ми наговори толкова хубави неща — обади се тихо след малко Симон, а в гласа му се прокрадна иронична нотка. — Тогава синът ми лежеше болен и тя доказа колко предана сестра е — сериозно продължи той, но леко подигравателният тон се появи отново: — Двамата с теб, Ерлен, си помагаме взаимно, както обещахме на смъртния одър на Лавранс. Тогава се заклехме да се подкрепяме като братя.
— Така беше — доверчиво отвърна Ерлен. — И аз се радвам, че постъпих така днес, Симон.
Поседяха мълчаливо. После Ерлен протегна предпазливо ръка към ръката на Симон. Двамата стиснаха силно пръстите си, отдръпнаха се боязливо и всеки се сви на мястото си.
Ерлен мълча дълго, подпрял брадичка на дланта си, и се взира в огъня, където трепкаха слаби пламъци, разгаряха се, поклащаха се и заливаха овъглените съчки, а те се пукаха и свиваха с тихи, приглушени въздишки. От огъня останаха само черни въглени и жарава.
Най-сетне се престраши да наруши мълчанието:
— Симон, към мен си се отнасял толкова великодушно, че не мога да те сравня почти с нито един мой приятел. Не съм забравил…
— Замълчи! Ерлен, дори не подозираш… Само Бог на небето — прошепна той изплашен и изтерзан — знае какво се крие в човешката душа.
— Така е — кимна сериозно Ерлен. — Всички се нуждаем от милосърдието му. Дано един ден ни съди със снизхождение. Но ние съдим човека според делата му. А аз… аз… Бог да те благослови, Симон!
После двамата не посмяха нито да продумат, нито да помръднат от смущение.
Изведнъж Ерлен отпусна ръка върху коляното си и от камъка на пръстена върху десния му показалец проблесна светъл, остър синкав лъч. Симон знаеше, че Кристин му го подари, след като го освободиха от тъмницата.
— Симон, не забравяй онази стара поговорка: може човек да получи нещо, което е било предопределено за другиго, но няма как да се сдобие със съдбата му.
Симон вдигна рязко глава. По лицето му бавно плъзна гъста червенина, а вените на слепоочията му изпъкнаха като тъмни, усукани струни.
Ерлен хвърли поглед към него, но побърза да отмести очи. И той се изчерви. По смуглата му кожа се разля необикновено ефирна, почти девича руменина. Изглеждаше плах и объркан, а устните му се разтвориха като на дете.
Симон се изправи отривисто и тръгна към леглото.
— Предполагам, ще предпочетеш да легнеш от външната страна — той се мъчеше да говори спокойно и овладяно, но гласът му се разтрепери.