— Както ти е по-удобно, за мен няма значение — примирено отговори Ерлен и се изправи. — А огъня? — промърмори той. — Да го заровя ли? — започна да засипва жарта с пепел.
— Да, зарови го и си лягай.
Сърцето на Симон блъскаше като лудо в гърдите и въздухът едва му стигаше да говори.
В тъмнината Ерлен се промъкна до леглото безшумно като сянка. Отметна кожите в долната част и се мушна в постелята съвсем тихо, както горските зверове се скриват в хралупите си. Симон имаше чувството, че присъствието на другия мъж го задушава.
6.
Всяка година Симон Андресьон канеше гости на пиршество в седмицата след Великден. Хората идваха на третия ден след празничната литургия и оставаха в дома му до четвъртък.
Кристин никак не харесваше тези гуляи. Симон и Рамборг обаче обичаха да се шегуват, че колкото повече шум и глъчка вдига компанията, толкова по-голяма става забавата. Затова Симон винаги подканяше гостите да доведат и своите деца, и слугите с техните деца, та да се съберат възможно повече хора. Първия ден обикновено цареше спокойна атмосфера. Разговаряха само важните особи и възрастните, а младите слушаха, ядяха и пиеха. Малките деца си играеха другаде. Но на втория ден домакинът още от ранни зори тръгваше сред младежите, ергените и децата и ги подканяше да пият и да се забавляват. За кратко шегите ставаха дръзки, дори невъздържани. Жените и момите се спотайваха на групи из ъглите и се кискаха в шепите си, готови всеки миг да побягнат от стаята, а по-знатните госпожи отиваха в гостната на стопанката, където майките обикновено прибираха най-малките деца, за да ги спасят от данданията.
Една от най-любимите игри на мъжете беше да организират подобие на тинг. Четяха призовки, подаваха жалби и оповестяваха разрешения и глоби, но участниците трябваше да изговарят думите неразбрано. Аудюн Турбергсьон се беше научил да казва наизуст писмото на крал Хокон до търговците в Бьоргвин: какви мъжки панталони да купуват, каква кожа да слагат на женските обувки; от кои занаятчии да вземат мечове, големи и малки щитове. Аудюн сливаше думите и ги объркваше така, че се получаваха двусмислени и цинични изрази. Тази игра винаги завършваше по един и същи начин: накрая никой не внимаваше какви ги плещи. От дете Кристин си спомняше, че баща й не понасяше гостите да вземат на подбив Църквата или богослужението, но иначе се забавляваше, докато се надпреварваха да скачат върху масите и пейките и да викат през смях всякакви неприлични глупости, които не подобават на аристократи.
Симон обичаше най-много игрите, в които завързваха очите на един от гостите и го караха да търси нож в пепелта или двама трябваше да извадят с уста парчета меден сладкиш от голяма паница с бира. Междувременно останалите правеха всичко по силите си да ги разсмеят, затова двамата участници пръскаха бира навред. В друга разновидност на играта някой вадеше със зъби пръстен от тава с брашно. Стаята заприличваше на кочина.
Тази година времето на Великден се случи много хубаво. В срядата още от ранни зори грейна слънце и се стопли. Веднага след закуската всички излязоха на двора.
Вместо да вдигат олелия както обикновено, младежите започнаха да играят на топка, да стрелят по мишени, да дърпат въже, да играят на „сляпа баба“ и да танцуват. После накараха Гайрмюн от „Крюке“ да им попее и посвири на арфа. Всички — и млади, и стари — се включиха в забавата. Снегът по нивите още не се беше стопил, но елшовата гора беше покафеняла от плод, а слънцето сгряваше и красеше с лъчите си голите склонове. След вечеря хората наизлязоха навън. Навсякъде се разнасяха птичи песни. Накладоха огньове зад ковачницата и пяха и танцуваха до среднощ.
На следващата сутрин гостите не бързаха да стават. Тръгнаха си от „Формо“ по-късно от друга година. Онези от „Йорун“ обикновено последни напускаха дома на Симон и Рамборг, а сега стопанинът убеди Ерлен и Кристин да останат още един ден. Хората от „Крюке“ се канели да прекарат цялата седмица във „Формо“.
Домакинът изпрати и последната група гости до главния път. Вечерното слънце огряваше така красиво имението му върху склона, а той се чувстваше стоплен и развеселен от питието и от шумното празненство. Слезе между загражденията и пое към дома си, където го очакваше спокойна и приятна вечер: винаги е най-хубаво да останеш в компанията на най-близките си след многолюдно тържество. Симон отдавна не се бе чувствал толкова безгрижен и щастлив.
Долу, на полето до ковачницата, синовете на Ерлен, по-големите деца на Сигрид и челядта на Юн Долк кладяха нов огън. Симон се подпря за малко на оградата и се загледа в хлапетата. Яркочервената рокля на Юлвхил блестеше на слънцето. Малката тичаше да събере съчки за огъня и се просна по цялата си дължина на земята! Бащата извика на децата през смях, но никой не го чу…