На двора две слугини наглеждаха най-малките. Бяха се подпрели на стената на гостната и се радваха на вечерното слънце. Лъчите му се разливаха по малкия прозорец над главите им като разтопено злато. Симон взе на ръце малката Инга Гайрмюнсдатер и я подхвърли високо във въздуха:
— Ще попееш ли на вуйчо си, красавице?
После към Симон се приближиха братчето на Инга и Андрес. И те искаха да полетят във въздуха като нея.
Подсвирквайки си, Симон се качи по стълбите на втория етаж, където останалите се бяха отдали на спокойни разговори и занимания. Бяха откачили вратата и слънцето огряваше стаята. Виждаше се как в горния край на масата Ерлен и Гайрмюн, надвесени над арфата, сменяха струните й. Пред тях лежеше запечатан рог с медовина. В леглото Сигрид кърмеше най-малкия си син. До нея седяха Кристин и Рамборг, а помежду им, върху столчето за крака, бе поставена сребърна чаша.
Симон напълни позлатената си чаша с вино, приближи се до леглото и пи в чест на сестра си:
— Всички тук утолиха жаждата си, освен теб, сестро!
Тя се надигна на лакът и пое чашата от ръката му. Пеленачето нададе яростен писък, защото го обезпокоиха.
Симон седна на пейката, продължи да си подсвирква, но слушаше, макар и разсеяно, за какво си говорят жените. Сигрид и Кристин споделяха как растат децата им, а Рамборг мълчаливо въртеше из ръцете си вятърната мелница на Андрес. Мъжете на масата се занимаваха с арфата и я изпробваха. Ерлен подхвана съвсем тихо народна песен, а Гайрмюн хвана мелодията и се включи на следващия куплет. И двамата имаха благозвучни гласове.
След малко Симон излезе на чардака, облегна се на украсения с дърворезба стълб и се загледа в далечината. От обора се разнасяше обичайното недоволно мучене на гладния добитък. Ако времето се задържеше топло още месец, имаше надежда тази година недостигът на фураж да не продължи дълго.
На чардака излезе и Кристин. Нямаше нужда Симон да се обръща, за да познае чии са тези леки стъпки. Тя пристъпи напред и застана до него под лъчите на вечерното слънце.
Кристин му се виждаше толкова красива и нежна, че се чувстваше недостоен за очарованието й. Но изведнъж Симон сякаш се издигна и се потопи в светлината. Вече задиша с пълни гърди. Неочаквано животът му се стори прекрасен. Душата му се изпълни със светло блаженство.
Кристин — неговата мила приятелка. Всички тежки, горчиви размисли, които минаваха през главата му, се превърнаха в полузабравени, глупави дреболии. Бедна моя Кристин, искам само да те направя щастлива и да ти върна радостта от живота. Ако се наложи, бих жертвал живота си…
Симон забеляза колко състарено и изморено изглежда очарователното й лице. Под очите й се бяха появили множество фини бръчици, а кожата й, изгубила младежката си свежест, беше загрубяла и потъмняла от слънцето, но под загара личеше колко е бледа. За него обаче тя винаги щеше да си остане красива, защото големите й сиви очи, изящната мълчалива уста, малката, заоблена брадичка и осанката й, която внушаваше спокойствие, но издаваше и дълбоко затаени чувства, бяха най-прекрасните на този свят.
Симон се радваше да я види в празнични одежди, както подобава на жена от благороден произход. Тънката копринена кърпа покриваше едва-едва русо кестенявите й коси. Беше закрепила с фиби плитките си и те се подаваха над ушите. Косите й, макар и прошарени, не разваляха очарованието й. Кристин носеше великолепна дреха от синьо кадифе, обточена с хермелинова кожа, с дълбоко деколте и широки отвори за ръкавите. Гарнитурата на гърдите и раменете напомняше ремъци на конска сбруя. Стоеше й чудесно. Под горната дреха, около шията и по ръцете, се подаваше долна туника в пясъчножълто, плътно прилепнала по тялото й. Закопчаваше се с множество малки позлатени копчета. Обзе го силно вълнение. Господ да му прощава, но тези малки златни копчета радваха душата му като ято ангели.
Симон усещаше силните, спокойни удари на сърцето си. Сякаш тежки окови се свлякоха от плещите му. Лошите, омразни сънища го нападаха през нощта, когато беше податлив на всякакви сетивни измами, но сега виждаше любовта си към нея на светло, под ярките слънчеви лъчи.
— Защо ме гледаш така, Симон? Усмихваш се…