Рамборг отиде да я вдигне и огледа стената.
— Турбьорг направо се излага. Не се е сетила да почисти саждите за празненството, а аз забравих да я подсетя.
Рамборг избърса обувката — най-хубавия чифт на Симон, с дълги носове и червени токове — вдигна и другата и ги прибра в сандъка с дрехите му. Той забеляза как се разтрепериха ръцете й, докато вършеше всичко това.
Прегърна я, а тя обви тялото му с тънките си ръце, разтърсвана от задавени ридания. Прошепна му, че се чувства капнала от умора.
След седем дни Симон и слугата му яздеха през Квам. Конете напредваха трудно в снежната виелица. Сипеха се едри, лепкави парцали. По обяд стигнаха до малко стопанство покрай пътя. Там имаше странноприемница.
Стопанката излезе и покани Симон в дома си. Ханът бил само за обикновени хора, не за господари. Изтупа снега от мократа му връхна дреха и я окачи да съхне на гредата до огнището, като не спираше да говори:
— Ама че лошо време! Бедните коне, сигурно ще продължите по заобиколния път? През района на Мьоре сега едва ли може да се мине.
— Може, ако не ти е мил животът — пошегува се Симон.
Стопанката и децата се засмяха. По-големите се разтичаха да носят дърва и бира, а малките се скупчиха до вратата. Винаги когато Симон спираше да нощува в дома им, даваше дребни пари на хлапетата, а ако се случеше да е купил лакомства от Хамар за децата си, ги угощаваше и тях. Но днес господарят сякаш не ги забелязваше.
Седеше на пейката, наведен напред, с отпуснати върху коленете ръце, и се взираше в огъня. От време на време отговаряше с по две-три думи на словесния поток на стопанката. Тя спомена, че Ерлен Никулаусьон бил в момента в „Гранхайм“, за да прибере първата вноска. Предложи да изпрати едно от децата си да обади на Ерлен, че Симон е наблизо и могат да пътуват заедно.
Симон отказа. Поиска малко храна. После възнамерявал да поспи.
С Ерлен ще се види, като му дойде времето, но искаше и Гауте да чуе онова, което бе намислил да му каже. Симон не желаеше да обсъжда този въпрос повече от веднъж.
Слугата му Сигюр се разположи в готварницата, докато стопанката приготвяше гозбата. Пътуването беше изморително, а и господарят на Сигюр през цялото време се държеше като разярен бик. Обикновено след посещение в „Дюфрин“ Симон Андресьон вземаше със себе си слуги от родния си край и слушаше с интерес вестите, които те му разказваха. Имаше много желаещи да му служат, защото го знаеха като дружелюбен и щедър стопанин, който обича да се шегува и не проявява високомерие към слугите. Но сега през целия път Сигюр не получи друг отговор от господаря си, освен „затваряй си устата“.
Господарят явно се бе счепкал за нещо с братята си, защото дори не пренощуваха в „Дюфрин“. Наеха стая в едно от именията под аренда. Господин Юрд — на Коледа кралят го посвети в рицарско звание — излезе на двора и покани Симон да остане в дома му, но Симон дори не го удостои с отговор. Господарите започнаха да крещят и да се препират на горния етаж на къщата. Там бяха Юлв Саксесьон и Гюдмюн Андресьон. Направо да ти настръхнат косите. Един Господ знае за какво се скараха така.
Симон мина покрай готварницата и надникна вътре. Сигюр побърза да го увери, че веднага ще вземе шило и скоба, за да поправи частта от седлото, която се извади сутринта.
— Тези неща в готварницата ли ги държат? — подхвърли подигравателно Симон и излезе.
Сигюр поклати глава и кимна многозначително на стопанката, след като господарят му се изгуби от полезрението им.
Симон бутна настрани паницата с храната. Чувстваше се капнал от умора, направо не можеше да помръдне. Все пак намери сили да се просне на леглото с ботуши и шпори, но му стана съвестно: не искаше да изцапа с кал чистото селско легло. Надигна се и се събу. Надяваше се да заспи веднага заради умората и мускулната треска. Целият беше вир–вода и зъзнеше от студ, но лицето му пламтеше след продължителната езда във виелицата.
Симон се мушна под завивката. Колкото и да обръщаше възглавниците, все му миришеха на риба. Затова се надигна на лакът.
Мислите му отново се завъртяха в познатия порочен кръг. През последните дни тъпчеше на едно място като вързано за ограда говедо.
Дори и Ерлинг Видкюнсьон да е знаел, че ако Ерлен проговори, ще съсипе благополучието на Юрд и Гюдмюн Андресьон, този факт не хвърляше сянка върху упоритите опити на Симон да си извоюва застъпничеството на рицаря от Бяркьой. По-скоро обратното: всеки човек е длъжен да подкрепя родните си братя, а ако се наложи — и да умре с тях. И все пак на Симон му се искаше да има отговор на въпроса дали Ерлинг е знаел за участието на братята му в заговора. Симон претегляше аргументите за и против това предположение. Невъзможно е Ерлинг изобщо да не е подозирал, че се готви бунт. Но какво точно е знаел… Юрд и Юлв определено нямаха представа дали рицарят е разбрал за участието им в заговора. Ала Симон ясно си спомняше как Ерлинг го посъветва да потърси помощта на синовете на Хафтур, защото техните приятели имали основателна причина да се страхуват. Синовете на Хафтур се падаха братовчеди на Юлв Саксесьон и на Хелга. Колко близко до ума!