Но дори и Ерлинг Видкюнсьон да е разтълкувал посещението на Симон като опит да спаси родните си братя, това не опорочаваше саможертвата му. А може и Ерлинг да се е досетил, че Симон се намира в пълно неведение относно опасността, надвиснала над братята му. Освен това пред Стиг Симон изрази непоколебимата си увереност в стоицизма на Ерлен. Не допускам да проговори, подчерта тогава той.
А явно е трябвало да се боят от невъздържаната уста на Ерлен. Той беше от мъжете, които могат да изтърпят изтезания и затвор, без да обелят дума, а после да издадат тайната си по невнимание. Никой не би се учудил…
При все това Симон беше убеден, че Ерлен не би сторил подобно нещо. Той млъкваше като камък всеки път, когато разговорът тръгнеше в тази посока именно защото се опасяваше да не се изкуши да каже нещо необмислено. Ерлен изпитваше силен, детински страх от вероятността да предаде нечие доверие. Детински, защото с любовните си похождения той осуети цялото начинание, но не смяташе, че този факт хвърля сянка върху честта му. Би могло да се случи и на най-добрия, така разсъждаваше Ерлен. Докато си държи устата затворена, името му остава неопетнено, а доверието на хората — оправдано. Симон забелязваше колко ревниво пази Ерлен доброто си име, каквото и да разбираше той под понятията „чест“ и „достойнство“. Заради съратниците си Ерлен рискува живота си и изгуби честта и имуществото си. Само при мисълта, че с невъздържаните си приказки синът му ще разкрие неколцина от съучастниците му пред най-близкия им роднина, макар и по начин, който не ги застрашава, Ерлен изпадна в неконтролируемо отчаяние и гняв.
Пред всички мъже, взели участие в начинанието, Ерлен се бе заклел на разпятието, че ще се жертва заради тях и няма да ги издаде, ако нещо се обърка. Едва ли е очаквал зрели, разумни мъже да разчитат на такова обещание. Сега, след като научи всички подробности около заговора, Симон възприемаше тази клетва направо за смехотворна. Ерлен беше готов да търпи, докато му чупят пръстите един по един, за да удържи на дадената дума, докато тайната се намираше в ръцете на десетгодишно момче именно по негова вина. А заслугата Сюнива Улавсдатер да получи съвсем оскъдни сведения за бунта също не беше негова. Как да разбереш такъв човек…
А колкото до скверната мисъл, която му вмениха Ерлен и Кристин, Господ сам ще отсъди, но когато Гауте съобщи, че е видял печата му под предателското писмо, това беше най-логичното обяснение. Двамата съпрузи от „Йорун“ явно не си спомняха, ала Симон знаеше доста неща за Ерлен Никулаусьон и имаше сериозни основания да се усъмни в честността му. Явно Кристин и мъжът й отдавна бяха забравили, че Симон ги изненада и узна най-унизителните подробности от моралното им падение.
Нямаше никакъв смисъл да се срамува от несправедливото обвинение, което отправи на Ерлен само наум. Бог му е свидетел, Симон не искаше да мисли нищо лошо за Ерлен. Съмнението го натъжи и огорчи, но той съзнаваше колко нелепо е да подозира Ерлен в подобна измяна. Симон щеше да отхвърли мисълта и без намесата на Кристин. С появата на съмнението, че Ерлен е злоупотребил с печата му, Симон усети колко абсурдно звучи това. Ерлен никога не бе постъпвал безчестно преднамерено или със зъл умисъл.
Симон се въртеше неспокойно в постелята и въздишаше тежко. Направо оглупя покрай всичките тези нелепи приказки. Измъчваше го мисълта, че в продължение на няколко години Гауте го е смятал за предател. Същевременно Симон се ядосваше, задето се тревожи за това. Обичаше Гауте, както и всичките деца на Кристин, но те бяха само деца и не си струваше да страда толкова силно заради мнението им!
А когато се сетеше за мъжете, положили клетва върху меча на Ерлен да следват предводителя си, кипваше от гняв. Щом са проявили наивността на овце и са оставили красноречието и дързостта на Ерлен да ги заблудят, че той е роден за пълководец, значи е напълно закономерно да се разбягат като изплашени пилци след провала на цялото начинание. И все пак му се завиваше свят, когато се замислеше за чутото в „Дюфрин“. Нима толкова много мъже се бяха осмелили да поверят мира в страната и собственото си благополучие в ръцете на Ерлен! В това число Хафтур Улавсьон и Боргар Трунсьон! Но същевременно сред всички тях не се намери дори един човек, който да събере смелост да се изправи пред краля и да поиска монархът да приеме извиненията на Ерлен, да пощади достойнството му и да му остави земите, които му се полагат по наследство. Съучастниците бяха много и заедно лесно биха могли да наложат исканията си. Явно у норвежките аристократи не е останала капка разум и мъжество, заключи Симон.