Разгневи го и фактът, че го изолираха от кръга на посветените в заговора. Не че щяха да го убедят да се включи в подобно безумно начинание, но Симон се почувства обиден на Ерлен и Юрд, задето са действали тайно от него. Той се смяташе за достоен аристократ. С нищо не беше по-лош от останалите и си беше спечелил добро име сред хората от околността.
До известна степен оправдаваше мълчанието на Юрд. Ерлен се раздели позорно с позицията си на пълководец и нямаше право да очаква съратниците му да заявяват публично солидарността си с него. Симон беше сигурен, че ако бе заварил Юрд сам, нямаше да се скара така жестоко с братята си. Но рицар Юлв обърка всичко. Седеше с изтегнати нагло крака и говореше колко глупаво постъпил Ерлен — чак сега! После думата взе Гюдмюн. Досега нито Симон, нито Юрд позволяваха на най-малкия си брат да им се противопоставя. Но откакто Гюдмюн се ожени за любовницата на свещеника — впрочем тя дълго време беше любовница и на Гюдмюн — младият мъж се угои, стана горд и самоуверен. Поведението му направо вбеси Симон. Гюдмюн си придаваше важност, докато говореше, а кръглото му червендалесто лице приличаше на хлапашки задник. Ръцете на Симон го засърбяха от желание да го напердаши. Накрая така се разгневи, че сам не помнеше какви им ги наговори.
Скъса приятелските си отношения с братята си.
Струваше му се, че кръвта му изтича, докато мисли за това. Сякаш откъснаха част от плътта му. Почувства се ограбен. Гол е задникът на онзи, дето няма брат.
Но така или иначе в разгара на жлъчните реплики изведнъж го осени прозрение. Сам не разбра откъде дойде. Отпуснатото, безхарактерно излъчване на Юрд не се дължеше само на напрегнатата атмосфера у дома. Симон разбра, че Юрд все още обича Хелга. Вероятно любовта му го правеше толкова зависим и безсилен. И незнайно защо това прозрение събуди у Симон силна ярост срещу абсурдната житейска логика.
Симон зарови лице в шепите си. Двамата с Юрд винаги са били добри и послушни синове. Не им беше никак трудно да обикнат невестите, които баща им избра вместо тях. Една вечер старецът им изнесе внушителна реч за женитбата, за приятелството и предаността между честните съпрузи от благороден произход. Накрая спомена молитвите за застъпничество и литургиите. Синовете му се смутиха силно. За жалост баща им не им даде съвет как да забравят лошите спомени. Не им каза какво да правят, след като дружбата приключи, честта умре, а предаността се превърне в грях и дълбоко спотаена, пропита със срам, болка, а от някогашната връзка не остане друго, освен кървящата рана, която никога няма да заздравее.
След освобождението на Ерлен Симон усети как внезапно го обзе спокойствие просто защото човек не е в състояние да изтърпи толкова силно страдание, каквото го мъчеше в Осло. Или се случва нещо, или нещата се оправят от само себе си.
Симон не се радваше никак на факта, че Кристин се премести да живее в „Йорун“ заедно с мъжа и децата си.
Налагаше му се да поддържа с тях приятелски взаимоотношения заради роднинската връзка. Но се утешаваше с мисълта колко по-тежко му беше да дели с нея една къща. Непоносимо е за мъж да живее заедно с жена, която обича, но не е свързан с нея посредством кръвна или брачна връзка.
А случилото се между него и Ерлен на празненството след освобождението му от затвора Симон се постара да зачеркне: Ерлен вероятно не е разбрал докрай какво изпитва той към Кристин, пък и едва ли се е замислил. Баджанакът му притежаваше рядката дарба да забравя. А Симон имаше хубаво имение, добра съпруга, която обичаше, и прекрасни деца.
Симон се успокои. Нямаше власт да промени чувствата, които изпитва към сестрата на съпругата си. Някога тя беше негова годеница и решението да се разделят взе тя, не той. Някога Симон отвори сърцето си за Кристин Лаврансдатер, защото беше негов дълг да обикне избраницата на баща си. Женитбата му със сестра й стана по желание на Рамборг и на родителите й. Макар и умен мъж, Лавранс не се сети да попита Симон дали е преодолял раздялата си с Кристин. Това беше за предпочитане, защото Симон не би понесъл да обсъжда този въпрос дори с Лавранс.