Липсваха й голямото имение, многобройната прислуга, тупурдията, когато хората на Ерлен пристигаха с коне в двора, дрънченето на оръжията и шпорите им — всичко това, което някога я дразнеше. Кристин мечтаеше за гостите, пристигащи в „Хюсабю“ с важни вести от страната и дребни клюки за хората от околността. След преместването в живота й настъпи затишие и глъчката замлъкна.
Изгуби се градът с църквите, манастирите, пиршествата в домовете на богаташите… Искаше й се отново да тръгне по улиците със слугата и слугинята си, да влиза в дюкяните на търговците, да разглежда и да избира стоки, да се качва в платноходките по реката и да пазарува: английски ленени шапки, фини воали, дървени коне с ездачи, които удряха пики в земята, ако дръпнеш въженцето. Сети се за ливадите извън града, където водеше децата си да гледат звероукротителите с дресираните им кучета и мечки, да купуват меден хляб и орехи.
Толкова й се искаше пак да се премени с копринена риза и тънка, фина забрадка. Или с елечето от светлосиньо кадифе, което Ерлен й подари зимата, преди да се случи нещастието. Дълбокото деколте на елечето беше поръбено с хермелинова кожа, а ръкавите — обточени със същата кожа — стигаха до хълбоците й и откриваха колана.
Понякога я обземаше и друг копнеж… Не, трябва да разсъждава трезво и да се радва, а не да скърби, задето няма бебе. След колитбата през есента се разболя. Добре че стана така. Но тя плака няколко нощи…
Струваше й се, че от цяла вечност не е държала пеленаче в обятията си. Мюнан беше само на четири години, но още преди да навърши една, се принуди да го повери на чужди хора. Когато й го върнаха, той вече беше проходил и проговорил и не я позна…
Ерлен, Ерлен. Дълбоко в себе си знаеше, че той не е толкова равнодушен, колкото си дава вид. Но напоследък вечно неспокойният й съпруг проявяваше нехарактерно за него смирение. Приличаше на буен поток, който накрая се удря в отвесна скала и отстъпва омаломощен; после потича по тревата бавно и тихо, превърнал се в слаб ручей, а земите наоколо потъват в тресавище. Ерлен се мотаеше из „Йорун“, обзет от пълно безделие, и вземаше ту един, ту друг от синовете им да му прави компания в лентяйството му или ги водеше на лов. Случваше се стопанинът да се заеме с насмоляването и боядисването на някоя от риболовните им лодки. Понякога обяздваше млади жребчета в имението. Но с каквото и да се заемеше, късметът не го спохождаше, защото му липсваше търпение.
Ерлен живееше затворено и поне на пръв поглед не му личеше да страда, задето никой не търси компанията му. Синовете следваха примера му. Местните гледаха на новодошлите като на пришълци, които неволята е довела в долината, и не ги харесваха. Ерлен и синовете му продължаваха да затвърждават името си на високомерни чужденци, които не се интересуват от обичаите в тази част на страната и от тукашните хора. Юлв Халдуршон си навлече омразата на местните, защото открито демонстрираше пренебрежението си към тях, наричаше ги глупави и заклеймяваше разбиранията им като остарели. Ако човек не е израснал до морския бряг, не ми го хвали, повтаряше той.
Самата Кристин вече нямаше приятели в родното си място.
Кристин изправи гръб в блатисто-кафявата си туника, заслони очи с ръка, заслепена от щедрите златисти лъчи на следобедното слънце.
На север, по течението на бяло-зелената лента на реката, тя видя наблъсканите един зад друг планинския масиви, обагрени в сивкаво-жълти нюанси заради сипеите и тресавищата. Погледът й се плъзгаше все по-нататък и по-нататък, докато снежните преспи и облаците се сляха в едно между процепите и пукнатините в скалите. Срещу Кристин планинският път Рустен навлизаше смело в долината и се разширяваше. Логен се виждаше принудена да криволичи. До Кристин долиташе глух тътнеж от клокочещата река, която прорязваше с коритото си околните скали и се спускаше стремглаво надолу от тераса на тераса, разпенена и кипяща. Над покритата с мъх земя на върха изпъкваха двете грамадни Сини била. Някога баща й ги сравняваше с женски гърди.
На Ерлен тук сигурно му се струва тясно и грозно, дори задушно.
Малко по на юг по същия склон, в подножието на родните хълмове, някога Кристин видя самодивата.
Нежно, крехко и красиво дете с гъста сребриста коса около кръглото бяло лице с румени бузи… Затвори очи и подложи почернялото си от слънцето лице под ярките слънчеви лъчи. Млада майка с натежали от мляко гърди и сърце, обновено за нов живот след раждането като току-що разорана нива, би могла да изкуши планинските духове. Но за жена като нея не съществуваше опасност. Нея никой не би се опитал да отвлече. Планинският крал сигурно няма да иска такава изпосталяла и изтощена жена да носи златото му, а горската фея едва ли копнее да сложи детето си върху изсушеното тяло на Кристин. Чувстваше се жилава и суха като корена на бора под крака си. Той се гърчеше над камъка, заравяйки нокти в него. Кристин заби пета в корена.