Понякога Кристин копнееше да бъде друга: когато гледаше седмината си хубави синове на трапезата; когато на празник отиваха към църквата, камбаните биеха и призоваваха миряните да се радват и да намерят покой в душите си, а децата й се изкачваха пред нея по склона — снажни, пременени, млади. Кристин не беше чувала някоя друга жена, освен нея да е родила толкова много деца и да не е изпитала горчилката от загубата на свидна рожба. До един синовете й бяха хубави и здрави. Бяха пощадени от телесни и умствени недъзи. Само Бьоргюлф беше малко късоглед. Искаше й се да забрави тревогите си, да бъде мека и признателна, да се бои от Господ и да го обича, както правеше баща й. Някога Лавранс й казваше:
— Който съумее да си спомни греховете си със смирение и да сведе глава пред кръста Господен, няма да превива гръб под тежестта на беди и неволи.
Кристин духна свещта, стисна фитила между пръстите си и върна свещта на мястото й под най-горната греда на тавана. Пак застана пред процепа. Навън се беше развиделило, но изглеждаше сиво и мъртво. Плъзна поглед над покривите на къщите. Оскъдната, обгоряла от слънчевите лъчи трева върху тях се полюшваше едва-едва под лекия полъх на вятъра. От брезите над покрива на отсрещната двуетажна къща се чу леко пукане на клони и шумолене на листа.
Кристин погледна ръцете си, отпуснати върху рамката на процепа. Изглеждаха грапави, загрубели, потъмнели до лактите. Мускулите се издуваха, твърди като дърво. Докато беше млада, синовете й смукаха кръв и мляко от тялото й, докато от гладката и свежа заобленост на снагата й не остана следа. Сега ежедневният труд продължаваше да заличава онова, което остана от някогашната й хубост и което я отличаваше като дъщеря, съпруга и майка на мъже с благородническа кръв: тесните й бели длани, светлите, меки ръце, нежния цвят на лицето й. Преди Кристин внимателно предпазваше кожата си от изгаряне с ленени кърпи и се миеше със специално приготвена отвара. Сега вече не обръщаше внимание, когато слънцето журеше потното й отрудено лице, изгаряше кожата й и стопанката заприличваше на бедна селянка.
От девичата й хубост непокътната остана само косата й — гъста и кестенява. Кристин намираше рядко време да я измие и среше. Не беше разплитала тежката си сплъстена плитка от три дни.
Преметна я върху рамото си, пусна косата си свободно и я разпиля. Гривата й все още покриваше снагата й като пелерина и стигаше до коленете. Взе гребен от сандъка си и докато потреперваше от студ, защото стоеше само по нощна риза до процепа, откъдето лъхаше сутрешен хлад, внимателно среса рошавите си коси.
След като подреди гривата си и отново я сплете на стегната и тежка плитка с вид на въже, Кристин се почувства по-добре. Внимателно взе Мюнан на ръце, сложи го в съпружеското ложе откъм стената и тихо се мушна между детето и Ерлен. Прегърна най-малкия си син и сложи главата му върху рамото си. После заспа.
На следващата сутрин се успа. Ерлен и момчетата вече бяха станали.
— Май още тайно сучеш от майка си — подкачи бащата Мюнан, когато видя, че малкият е спал при тях.
Момчето се ядоса, изтича на чардака и стъпи върху една от подпорите. Искаше да покаже мъжество.
— Скачай! — подвикна му Нокве от двора и го пое в ръцете си, обърна го с главата надолу и го подхвърли на Бьоргюлф.
Двамата по-големи братя продължиха да си играят с Мюнан, а малкият едновременно пищеше и се смееше.
На следващия ден Мюнан си поряза пръстите с тетивата, докато стреляше с лък, и започна да подсмърча. Близнаците го грабнаха, повиха го в една черга като бебе и го занесоха в леглото на майка си. В устата му натъпкаха огромен залък хляб и Мюнан едва не се задуши.
2.
Капеланът на Ерлен в „Хюсабю“ научи тримата му най-големи синове на четмо и писмо. Те не се отличаваха като особено старателни ученици, но бяха доста паметливи, а и майка им — самата тя възпитана да уважава и цени науката — следеше дали залягат над уроците.
А през годината, която Бьоргюлф и Никулаус прекараха в манастира на остров Таутра с отец Айлив, двете момчета поглъщали жадно като кърмачета знания от гръдта на госпожа Наука, както се изрази свещеникът. Учителят им в обителта — много възрастен монах — цял живот беше трупал с усърдието на пчела знания от всякакви книги — и латински, и скандинавски. Отец Айлив също обичаше науката, но задълженията му в „Хюсабю“ не позволяваха да се посвети на книжното знание. За него съжителството с учител Аслак беше като обилна паша за изгладнял добитък. А двете момчета, които гледаха да са близо до някогашния капелан в дома им, защото не познаваха монасите, слушаха със зяпнала уста разговорите между начетените отци Айлив и Аслак. Брат Аслак и отец Айлив с голяма радост хранеха младите души с най-прекрасния мед от манастирската библиотека, който монахът обогатяваше с куп преписи и откъси от най-подбраните книги. За кратко време момчетата напреднаха много и рядко се налагаше монахът да им говори на норвежки, а когато родителите дойдоха да ги приберат, двамата отговаряха на свещеника на латински, без да се запъват и почти без грешки.