— Сметнах, че е редно все пак да се срещна с този човек. Рекох си, кой знае, може и да е надежден. Длъжен бях поне да проявя възпитание. Не съм му душевен пастир. А сега заминавал за Осло — засмя се Ерлен. — Ако приятелите и роднините ми там са си представяли как ние в „Йорун“ само си пощим дрипите, пълни с въшки, ядем херинга и овесен хляб, сега ще разберат, че и ние не сме вчерашни, а си отваряме очите на четири.
Вечерта Кристин се качи в спалнята. Бьоргюлф имаше главоболие и лежеше в леглото, а Нокве нямал апетит.
— Виждаш ми се малко тъжен, синко — обърна се майката към по-големия син.
— Откъде ти хрумна, майко? — усмихна се иронично Нокве. — Няма причина да съм тъжен само защото ме смятат за глупак, комуто е лесно да хвърлиш прах в очите.
— Не се тревожи — рече бащата, след като седнаха да вечерят, а Нокве продължаваше да мълчи. — Ще имаш и други възможности да тръгнеш по света и да си опиташ късмета.
— Само ако и Бьоргюлф дойде с мен — отвърна Нокве съвсем тихо, за да го чуе единствено Ерлен. — Не споменавай за това на Ивар и Скюле. Те чакат с нетърпение да навършат пълнолетие и да поемат по широкия свят — засмя се Нокве.
Кристин стана и си облече връхната дреха. Отивала да посети просяка, който живее в колибата на Ингебьорг. Близнаците искаха да я придружат и да й носят торбата, но тя предпочете да тръгне сама.
Вечерите ставаха все по-тъмни, а на север от църквата пътят минаваше през гора, засенчена от хребета Хамер. Там винаги духаше хладен вятър от връх Рустен, а бумтенето на реката изпълваше въздуха със слабо усещане за влага. Под дърветата летяха ята големи бели молци. От време на време се втурваха срещу Кристин. Явно бледият блясък на ленената кърпа върху лицето и гърдите й привличаше насекомите в мрака. Жената ги гонеше с ръка, докато бързаше нагоре по склона, хлъзгаше се върху гладкия килим от борови иглички и краката й намираха опора в корените на дърветата, които се извиваха по пътеката.
В продължение на много години сънуваше често един и същи сън. За първи път й се случи през нощта преди раждането на Гауте. Сънят продължаваше да я навестява, тя се будеше, обляна в пот, а сърцето й блъскаше бясно в гърдите и сякаш щеше да се пръсне.
Вижда поляна с цветя. От трите страни поляната е пристегната в гъст мрак от борова гора, а в гората се издига стръмно възвишение, в чието подножие малко езеро отразява тъмната гора и зелената поляна с ярки цветя.
Слънцето се скрива зад дърветата. Над билото на възвишението светлината от последните златисти вечерни лъчи се процежда на дълги снопове през иглолистните дървета, а на дъното на езерото, между белите водни лилии, плуват облаците, обагрени в пурпурно от залеза.
Насред възвишението, нагазило в прилепки, планински божури и купища зелено-бяла пяна, образувана от цветовете на горската пищялка, стои детето й. Първия път, когато го сънува, детето сигурно е бил Нокве — тогава бяха родени само той и Бьоргюлф, но по-малкият й син беше още в люлката. После майката не можеше да определи кое от децата си сънува. Малкото кръгло лице, загоряло от слънцето, обрамчено от късо подстригана светлокестенява коса, й приличаше ту на един, ту на друг от синовете й. Винаги обаче детето в съня й беше на две–три години, облечено в малка тъмножълта, ежедневна дреха, каквито Кристин шиеше на момчетата си, когато бяха малки, от домашно изпредена вълна, боядисана с багрилен мъх и обточена с червен кант.
Понякога й се струваше, че се намира от другата страна на езерото, а друг път изобщо не присъстваше на мястото на случката, но виждаше всичко.
Малкият й син снове напред-назад, разглежда наоколо, къса цветята. И макар сърцето й да се свива от смътен страх, от зловещо предчувствие за предстоящо нещастие, в съня си майката винаги усещаше първо мощен прилив на болезнена сладост, докато гледа хубавото си дете на поляната.
После вижда как от тъмната гора излиза рунтаво туловище. Движи се безшумно, а в малките му зли очи проблясва пламък. Мечката стига до най-високата част на поляната, спира се, поклаща главата и раменете си и души. После хуква напред. Кристин не е виждала никога жива мечка, но знае, че тези зверове не тичат така. Това не може да е истинска мечка. Тя бяга като котка. Посивява и заприличва на огромна рунтава котка, която се спуска по поляната на големи, меки подскоци.
Майката изпада в неистов ужас, но не може да спаси малкия, нито да го предупреди. Детето усеща, че става нещо необичайно. Обръща се леко и поглежда през рамо. Надава вледеняващ немощен вик и започва да тича надолу, като вдига краката си високо, по детски, в избуялата трева. Майката чува ясно шума от прекършените сочни стъбла на цветята, докато малкият си проправя път през гъстата растителност. Спъва се в тревата, пада по очи и само след миг звярът се озовава над него с извит нагоре гръб и глава, забита между предните лапи. После Кристин се събужда.