Всеки път, след като сънуваше този кошмар, не заспиваше часове наред. Мъчеше се да се успокои: та това е само сън! Прегръщаше Мюнан, който спеше до нея, и разсъждаваше какво би могла да направи, ако изпадне в такова положение. Ще подплаши животното с вик, ще размаха кол, а и нали винаги носи на колана си дългия остър нож.
И тъкмо когато успееше да се поуспокои, отново я връхлиташе ужасът на кошмара: тя стои, вцепенена от непоносима болка и гледа безпомощно как клетото й дете напразно се мъчи да избяга от лапите на силното, кръвожадно животно, което се приближава с неумолима бързина. Кръвта й започваше да кипи, да бушува, а тялото й набъбваше и тя очакваше сърцето й да се пръсне, неспособно да понесе толкова бурна стихия.
Колибата на Ингебьорг се намираше на хребета Хамер, малко по-надолу от пътя, който продължаваше да се изкачва. Колибата стоеше пуста от много години, а земята около нея обработваше селянин — арендатор, но той си построи друга къща наблизо. В колибата се нанесе странстващ болен просяк, след като силите му го напуснаха и не успя да продължи с останалите си другари. Кристин знаеше за клетника и му изпрати храна, дрехи и лекарства, но едва сега намери време да го навести.
Видя, че болният вече бере душа. Даде торбата си на просякинята, която го гледаше, и се постара да облекчи страданията на клетника. Очакваха свещеника да дойде всеки миг и Кристин изми лицето, ръцете и краката на умиращия, за да е чист преди тайнството на елеосвещението.
Въздухът в малката стая беше силно задимен и натежал от ужасна, задушлива смрад. Дойдоха две жени, изпратени от арендатора, и Кристин им заръча да изпратят вест в „Йорун“, ако им потрябва нещо, сбогува се с тях и си тръгна. Обзе я неочакван, болезнен страх от срещата със свещеника, който носеше Тялото Господне, и затова зави по първата странична пътека. Тя обаче се оказа проходима само за добитък и Кристин с мъка си проправяше път. Повалени от вятъра дървета издигаха зловещо корените си във въздуха; когато не можеше да мине отстрани, й се налагаше да се катери по тях. Кристин слизаше по грамадни камъни, а под краката й се свличаха парчета мъх. В лицето й се заплитаха паяжини, а клоните я шибаха и дърпаха дрехите й. Когато трябваше да прескочи поток или стигнеше до равно, влажно място в гората, се оказваше почти невъзможно да премине през гъстите, мокри храсталаци. А противните бели насекоми хвърчаха навсякъде. Събираха се под дърветата в мрака и литваха на цели ята от пирена, когато Кристин нагазеше в него.
Най-сетне излезе на скалистия терен до Логен. Боровата гора тук оредяваше, защото дърветата бяха принудени да сплитат корените си в неплодородна почва, а по земята растяха само ниски, сиво-бели лишеи, които скърцаха под краката й. Тук–там чернееше по някой пиренов храст. Мирисът на иглички стана по-горещ, сух и остър. В тези части на гората боровете винаги изглеждаха леко пожълтели още от ранна пролет. Белите молци продължаваха да я преследват.
Привлече я бумтенето на реката. Приближи се до ръба и се загледа надолу. В пропастта под нея проблясваше водата, която кипеше буйно и се спускаше стремглаво от скала на скала.
Еднообразното бучене на реката разтърси напрегнатото й до краен предел тяло. Събуди спомен за нещо, случило се преди цяла вечност. Още тогава осъзна, че няма да понесе съдбата, която сама си избра. Пожертва спокойния си, защитен живот като девойка заради унищожителна страст. От този миг живееше в непрестанен страх. След като стана майка за пръв път, изгуби завинаги свободата си. Още съвсем млада, Кристин се отдаде на света и колкото повече риташе и се съпротивляваше на хватката му, толкова по-здраво я стискаше той. Майката пазеше ревниво синовете под крилете си, вцепенени от принудата на преходни грижи. Цял живот Кристин се мъчеше да скрие от хората колко ранима и изплашена се чувства. Вървеше изправена, горда, със спокойно изражение, премълчаваше тревогите си и се бореше с всички сили да осигури добър живот на децата си.
Непрекъснато я глождеше дълбоко спотаен страх, от който й секваше дъхът: ако им се случи нещо лошо, няма да го понеса. Сърцето й се свиваше при спомена за родителите й. Лавранс и Рагнфрид цял живот трепереха над децата си. Двамата понесоха търпеливо бремето си, и то не защото обичаха по-малко децата си, а защото ги обичаха по-всеотдайно.