В неделята след празника на свети Вартоломей хората от „Формо“ дойдоха на службата заедно с Юрд от „Дюфрин“. Симон изглеждаше много весел, докато влизаше в храма рамо до рамо с брат си. След литургията Рамборг се приближи до Кристин и й прошепна развълнувано, че чака дете по Благовещение.
— Кристин, сестро, ела у дома да празнуваме заедно!
Кристин поклати печално глава, потупа младата жена по бузите и се помоли на Бог бледите страни на бременната да донесат щастие на нея и на мъжа й, но отклони поканата.
След разрива с Ерлен Симон се помъчи да си внуши, че така е най-добре. Стопанинът на „Формо“ не изпитваше потребност да се допитва до хорското мнение дали е постъпил правилно, или не. За себе си знаеше колко всеотдайно бе помагал на Ерлен и Кристин в критични моменти. Подкрепата му в селскостопанската работа не беше толкова ценна за хората от „Йорун“, че да си усложнява живота.
Но когато разбра, че Ерлен е напуснал имението, Симон вече не можеше да запази спокойствието, което се опитваше да си наложи толкова упорито. Напразно си казваше, че никой не знае как всъщност стоят нещата и защо Ерлен не се прибира. Хората само сплетничат, без да имат представа каква е истинската причина. Не бива да вярва на всички празнословия. Но го глождеше безпокойство. Обмисляше дали да не навести Ерлен в „Хауген“, да си вземе назад думите, които му каза при последната им среща, а после да намери начин да оправи нещата между Ерлен и Кристин. Симон обаче не се осмели да осъществи намеренията си.
Не допускаше, че някой забелязва колко разтревожено преживява раздялата на роднините си. Ежедневието му протичаше нормално, той се грижеше за имението и за земите си, веселеше се и пиеше невъздържано заедно с приятелите си, ходеше на лов в планината, когато му останеше време, глезеше децата си у дома, а между съпрузите във „Формо“ никога не се чуваше груба дума. Слугите сигурно смятаха, че отношенията помежду им са по-гладки от всякога, защото Рамборг стана по-умерена и овладяна. Не капризничеше и не проявяваше някогашната си детинска раздразнителност за дреболии. Макар и да не го показваше, Симон се чувстваше несигурен и плах в общуването си с нея. Нещо го възпираше да я закача и глези като дете. Симон се колебаеше как да се държи с жена си.
Една вечер тя му каза, че очаква дете. Симон не знаеше как да реагира.
— Май не се радваш много — отрони най-сетне той и погали ръката й.
— Но ти се радваш, нали?
Рамборг се сгуши в прегръдките му, едновременно весела и тъжна. Симон я притисна към гърдите си със смутен смях.
— Този път ще бъда по-разумна и няма да капризнича като преди, Симон. Но ти ще останеш при мен, чуваш ли.
Ако ще и всичките ти сродници и братя да тръгнат на върволица към бесилото, този път няма да ме изоставиш!
— Този път няма къде да отида, Рамборг — засмя се печално Симон. — Гайрмюн, бедничкият, едва ли ще се забърка в някоя голяма каша. Той ми е единственият роднина, с когото още не съм се скарал.
Рамборг се засмя през сълзи.
— Зная аз какви са тези ваши караници. Траят, докато роднините ти поискат да им подадеш ръка в трудност, и ти веднага се притичваш на помощ. Познавам те много добре, мъжо…
Четиринайсет дни по-късно в имението най-неочаквано пристигна Юрд Андресьон. Рицарят от „Дюфрин“ водеше само един слуга със себе си.
Двамата братя не изпаднаха в бурни словоизлияния. Юрд обясни, че не е виждал сестра си и зет си в „Крюке“ от дълго време и решил да ги навести, а понеже и бездруго бил в долината, Сигрид го посъветвала да се отбие и във „Формо“.
— И аз си рекох, едва ли си ми чак толкова сърдит, братко, че да откажеш да подслониш мен и слугата ми и да ни нахраниш.
— Много мило от твоя страна да ни посетиш, Юрд — промърмори Симон със сведени очи, докато по лицето му се разливаше гъста червенина.
След като се нахраниха, братята излязоха да се поразходят. Зърното започваше да побледнява по огрените от слънцето склонове, спускащи се към реката. Времето беше чудесно. Водите на Логен блещукаха благо и хвърляха слаби бели отблясъци върху елшака. По лятното небе се носеха едри, лъскави облаци. Слънчевата светлина пълнеше цялата купа на долината, а топлият въздух и сенките на облаците багреха планината отсреща в светло синьо и зелено.
От градината зад тях се чуваше глухо трополене от коне по сухата земя. Стадото си проправяше път през храсталака. Симон се надвеси над оградата:
— Конче, конче… Брунстайн май е позастарял, а?