Тя се изправи и отиде да засили огъня. Стъпваше съвсем безшумно. Върна се, надникна зад навеса и съзря отворените му очи в мрака.
— Как си, Симон? — нежно попита тя.
— Добре, добре съм.
Но той усещаше болка и по лявата си ръка и под брадичката, когато си мърдаше главата. Сигурно си въобразява…
О, Кристин никога няма да си помисли, че е сгрешила, като е отхвърлила любовта му. Точно затова е изливано да крие чувствата си от нея. Признанието му не би могло да задълбочи угнетението й. Симон искаше да й го каже, преди да умре, да изрече за пръв и последен път: през всичките тези години не съм преставал да те обичам…
Треската се усили. Вече беше сигурен, че и лявата ръка го боли.
— Опитай се да поспиш, Симон. Ще се почувстваш по-добре — прошепна тя.
— Тази нощ спах доста — той отново заговори за трите си деца, които обичаше безкрайно, и за нероденото в утробата на Рамборг. — Легни си, Кристин. Ако е нужно някой да ме наглежда, Юн ще поседи при мен.
Сутринта Кристин свали превръзката и по лицето й се изписа отчаяние, но Симон я погледна спокойно:
— Ти нямаш вина, Кристин. Ръката ми вече беше силно възпалена и замърсена, когато те доведоха при мен.
Освен това беше и замръзнала. Нали ти казах, мен няма да ме излекуваш. Не се натъжавай така, Кристин!
— Не биваше да изминаваш толкова дълъг път с рана — едва промълви тя.
— Човек живее, колкото му е отредено. Исках да се прибера. Трябва да дам някои нареждания на близките ми какво да правят след смъртта ми. Рано или късно всички огньове догарят — позасмя се той.
Кристин погледна с навлажнени очи зачервеното му лице. От млад Симон употребяваше много често пословици. Кристин забеляза, че кожата на пълните му бузи и месестия му врат се е отпуснала и образува дълбоки гънки. В безизразния слаб блясък на очите му неочаквано се появи яснота и мисъл. Симон я стрелна с малките си стоманеносиви проницателни очи, в които тя видя познатия решителен, изпитателен поглед.
Когато дневната светлина нахлу в стаята, тя забеляза, че носът на Симон е изтънял. От двете му страни към ъглите на устата се спускаха бели ивици.
Кристин се приближи до малкия прозорец и се помъчи да задуши сълзите си. По дебелия слой слана на прозореца пробягваха златистозелени отблясъци. Навън започваше поредният зимен ден — хубав като всички дни през тази седмица.
Бледите ивици значат скорошна смърт, знаеше Кристин.
Върна се при болния, мушна ръка под завивката и опипа глезените и прасците му. Бяха подути.
— Искаш ли… искаш ли да повикаме отец Айрик? — прошепна тя.
— Да, тази вечер.
Нужно беше да й каже за любовта си, преди да се изповяда и да приеме последното си причастие, защото след това ще се опита да насочи мислите си в друга посока.
— Странно, сигурно ти ще трябва да се погрижиш за трупа ми — отбеляза Симон. — Боя се, че гледката ще бъде доста неприятна.
Кристин едва сподави напиращото ридание. Отиде до огнището да приготви малко успокояваща отвара, но Симон я спря:
— Кристин, тези твои напитки никак не ми харесват. От тях ми се замайва главата.
След малко все пак я помоли да му даде от отварата.
— Само не слагай много от упойващата билка, защото искам да ти кажа нещо.
Изпи отварата и изчака да му подейства, за да може да говори ясно и спокойно.
— Не искаш ли да доведем отец Айрик? Думите му ще ти донесат успокоение.
— Искам, но след малко. Първо трябва да ти кажа нещо.
След кратко мълчание подхвана:
— Предай на Ерлен Никулаусьон, че не е изминал и ден, без да се разкайвам за думите, които му наговорих при последната ни среща. Онази нощ се отнесох несправедливо и дребнаво към него. Помоли го да ми прости.
Кристин седеше с наведена глава, а под забрадката й плъзна кървава червенина.
— Ще предадеш ли това на мъжа си?
Тя кимна леко.
— Ако Ерлен не дойде на погребението ми, отиди при него и му предай каквото ти казах — настоя Симон.