Със замътен от страдание мозък, Бързия почти не разбра как две дебели игли се забиха в хълбоците му. Нещо протичаше по тях в неговото тяло, смесваше се с кръвта и бързо достигаше гърба, корема, вътрешностите, лапите, главата… Всяка клетка усещаше болезненото нахлуване. И веднага след това идваше още нещо, което снемаше страданието, притъпяваше всяко чувство и оставяше след себе си покой и оловна тежест. Последна това усети главата, сетне Бързия заспа.
След дългия безпаметен сън той се събуди гладен. Тялото му се обливаше в пот. В килията тежеше непоносимо горещ и застоял влажен въздух. Тялото му лежеше все така притиснато към пода, но едната му лапа си оставаше свободна. Напипа съда в ъгъла, привлече го към себе си и пи до дъно. Водата имаше нов вкус, не по-малко противен от предишния. А когато захапа храната, откри, че и нейният вкус е подобен.
Зад стената нещо туптеше глухо, като огромно живо сърце. В такт с този шум на отсрещната стена започна да светва и изгасва едно малко бяло кълбо. Отначало светлината беше слаба, но яркостта й бързо нарастваше. Заслепен, Бързия изписка и се опита да обърне глава назад. Не можеше. Пипалата го държаха здраво. Туптенето разтърсваше пода, светлината се въртеше в затворените му очи. Нещо проникваше под черепа му и искаше да изтегли отвътре съзнанието, както стъблото се измъква заедно с растящите в пукнатината корени.
Бързия отвори челюсти и отчаяно зави в такт с мощното туптене.
Отново нещо потече по двете игли и проникна в кръвта му. Обхвана го вече познатото чувство на болка във всяка клетка. Подчинени на невидима вътрешна сила, лапите му се изтегляха напред, извиваха се, мъчеха се да откъснат ставите, за да станат по-дълги. Гърчове и спазми ръзтърсваха тялото му. Нечия всемогъща лапа стискаше вътрешностите му и ги повдигаше нагоре.
Изтощен от болка, Бързия потъна в несвяст.
Събуди се премръзнал от студ. Дори да не го стискаха гъвкавите пипала, едва ли би могъл да помръдне вкочаненото си тяло. Дълго лежа неподвижно, докато гладът го принуди да потърси храната в ъгъла. Втвърденият от студа куб нямаше никакъв вкус и напомняше ронеща се спечена глина. Веднага след като преглътна и последното парче, Бързия почувствува тежест в стомаха. Беше жаден. За да пие, трябваше да разчупи ледената корица, покрила повърхността на водата в съда.
Пи, машинално изтри с лапа муцуната си и смаяно изсумтя. Бързо прекара език по лапата си, докъдето можеше да стигне, и разбра, че не греши. Козината му беше опадала почти напълно.
Нещо меко и топло, почти неосезаемо, се плъзна по голия му гръб. Студът беше вцепенил дори мозъка му и той бавно осъзна, че това е усещането за близостта на руда. Никога не беше срещал руда, която да въздействува толкова силно, но вече не се учудваше на нищо. Нека да бъде така. Да става каквото и да е, само да не идва болката.
Ала болката дойде. Тя отново потече по иглите и заедно с лъчението на рудата проникна до най-дълбоките кътчета на неговия организъм. Тялото му пак се разтегляше и свиваше, по него пак пробягваха тръпки, пак го разтърсваха спазми, докато спокойствието на дълбокия сън прекъсна мъчението.
Той броеше времето по събужданията, след които винаги беше гладен и лакомо поглъщаше странната на вкус храна. Беше дошъл седмият период на бодърствуване, когато изтезанието се прекрати. В камерата се установи приятна, топла и свежа атмосфера. Вкусът на храната и водата стана по-добър. Две широки пластини излязоха от стената и леко притиснаха главата му. Топли и хладни вълни се плъзгаха по неговото тяло. В ушите му се лееше поток от галещи звуци. От иглите в тялото му проникваше нещо, създаващо приятен покой. Съвсем слаба мигаща светлина му даваше възможност да различи вътрешността на своя затвор.
Мозъкът му се превръщаше в просторна зала, изпълнена с топъл въздух, също както пещерата, наречена Топлото място. Леки, гальовни лапи пълзяха по пода на тая пещера, стигаха до стените и бавно натискаха навън, за да се разшири пустотата, да остане само мрак и топлина… пустота и топлина… мрак и топлина… Като груби, остри камъни в меката глина, спомените драскаха нежните лапи, пречеха им да вършат своята приятна работа. Не трябваше да има спомени. Те нарушаваха спокойствието, дразнеха, нараняваха…
Бързия се бореше. Не искаше да забравя. Спомените за тунелите, за работата, за смъртта на Гладния и за бягството не биваше да изчезнат. Трябваше да ги помни. Треперейки от напрежение, той се бореше с меките лапи, отблъскваше ги, но те отново се връщаха, за да разширят още повече топлата, пуста пещера в главата му.