Затворникът потръпна от хлад, прихвана по-здраво под мишница пакета с дрехи и тръгна надолу по стъпалата. Слезе на тротоара и се огледа. Не знаеше накъде да върви. Сектор 34… Това не му говореше нищо.
И изведнъж той разбра, че за първи път мисли свободно. Новите понятия не му пречеха, не го изненадваха. За всички тях имаше неща на устата… Не! Вече не неща на устата, а думи. Думи и мисли.
Обхвана го непознат досега възторг. Той размаха ръце и бързо закрачи напред сред влажната мъгла, в която стъпките му глухо отекваха от грапавите стени. Погледът му се прехвърляше от предмет на предмет и той упоено произнасяше сам на себе си:
— Улица! Улица, улица, улица… Къща… Лампа… Прозорец… Аз вървя… Дишам… Аз мога да говоря… Аз съм…
И в миг упоението от свободата на словото изчезна. Кой беше той? Работник металург? Така бяха казали в тясната, задушна канцелария, но това не можеше да бъде истина. Отново му се стори, че броди по тъмните тунели и опипом търси пътя към щастието. Защото тази улица не беше свободата. Тя беше само част от, пътя към щастието. Много малка част… И той отново не знаеше почти нищо. Главата му приличаше на клетка, разделена на части с плътни прегради помежду им. Сега една от тези прегради беше паднала, но истинското му „аз“ си оставаше скрито и той не беше нищо друго, освен номер едно-шест-четири-шест-девет, бивш затворник, по прякор Бързия. Дори номерът не беше негов, а принадлежеше на друг затворник, загинал под земята някъде далече оттук. Ала въпреки всичко, той имаше нещо. Имаше спомените за своята работа в тунелите. Беше победил непознатата сила, която искаше да му ги отнеме и да го остави безпомощен като малко дете сред непознатия и жесток свят.
Точно така! Жесток… Този свят беше жесток. А някъде другаде — но къде? — имаше свят на истинска свобода, свят, в който се намираше неговата истинска личност. Там щеше да намери щастливите картини, които сънуваше в тунелите под въздействието на горчивото нещо.
Отново спря и се огледа. Улицата беше все така пуста. Мъглата носеше със себе си тежката застояла миризма на гнило и плесен. От един прозорец долиташе гневен мъжки глас, примесен с женски писъци и пресеклив детски плач. Пред краката на затворника пробяга едър, охранен плъх, спря, огледа го, раздвижи мустаци и се пъхна в някаква дупка на близката стена.
До слуха му долетяха едва доловими стъпки. Бързия се вгледа напред и в неясната светлина на уличните лампи различи размазан от мъглата нисък, прегърбен силует. Може би този човек знаеше къде се намира сектор 34.
Под един от фенерите човекът спря, наведе се и започна да оглежда съдържанието на парцаливата торба, която носеше преметната през рамо. Сега беше по-близо и Бързия можа да го огледа добре. Странна, смешна фигура, покрита с окъсани и мръсни работни дрехи. Имаше непропорционално къси крака, върху които се крепеше масивен торс с широк гръден кош и извит, сякаш пречупен гръбнак. Ако отпуснеше дългите ги мускулести ръце, те биха стигнали до земята. Върху мощните плещи, почти без шия, се крепеше малка глава с грубо, затъпяло лице и ниско чело. Разрошени и мазни, твърдите остри косми върху нея стърчаха във всички посоки.
Бързия излезе от сянката и тръгна към него. Джуджето надигна глава, машинално оправи презрамката на торбата и се втренчи в идващия. Без да знае как да го заговори, Бързия се усмихна широко и се опита да направи приятелски жест с ръка.
Ефектът от този жест беше съвсем неочакван. Човекът трепна като ударен, нададе отчаян вик, който заглъхна надалече, огледа се и хукна назад. Пляскащите му стъпки изчезнаха зад близкия ъгъл и едва сега затворникът осъзна, че този човек беше бос.
Зад гърба му върху фасадата на една от къщите някакъв странен продълговат предмет се раздвижи и се насочи към него. Той не забеляза това.
На вратата се почука. Господин съветникът Бурдан внимателно остави чашата с ароматно урбайско вино под бюрото, зае величествена поза и високо произнесе:
— Влез!
Иззад вратата като сянка се плъзна секретарят Кар с неизменното си черно облекло. Този път не носеше никаква папка и съветникът сърдито сви юмрук, готов да го наругае. За щастие, предпазливостта надделя и той с вид на загрижен правителствен човек запита: