— Какво има, драги Кар? Дай каквото носиш и да го решим по-бързо, защото времето не чака. Трябва да помислим и за почивката, нали така? Да се явим за новия работен ден уморени, ще бъде държавно престъпление.
— Боя се, че може би ви безпокоя напразно — лукаво каза Кар.
Това беше сигурен признак, че хитрецът е попаднал на нещо извънредно интересно. Бурдан крадешком хвърли поглед към кристалната чаша под бюрото, въздъхна и кимна.
— Нищо, казвайте, господин секретар. В нашата работа няма големи и малки дела, щом могат да бъдат от полза за държавата.
— Както ви е известно, аз ръководя малка мрежа от осведомители…
„Малка! — сърдито помисли господин съветникът. — На тебе, драги, може да ти завиди дори Центърът за лоялност. Подкупи всичките ми доносници, събра и свои… Нищо, ще те пратя някой ден под съд и ще ти ги взема. Само да не ме изпревариш!“
— Току-що получих едно интересно съобщение — продължаваше Кар. — В Центъра за възстановяване номер седем са освободили един затворник. Идва от уранов рудник номер четири…
— Сектор? — дрезгаво запита Бурдан.
— Е, секторът е дванадесет — извинително каза секретарят. — Но с този затворник нещо не е в ред. Мислех, че ще ви бъде интересно да го видите.
— Къде е сега?
— На една от улиците около Центъра за възстановяване, господин съветник. Да включа ли камерите?
— Включвай ги — нервно махна с ръка Бурдан.
Кар се приближи към една от стените, отмести декоративното пано, изобразяващо разгрома на зебарската армия при река Кибилай и откри големия екран. Няколко секунди оглежда стотиците ключове и бутони, после натисна някакво лостче и екранът светна. Върху него се появи пуста улица, изпълнена с мъгла и смет. Наоколо не се виждаше никой. Кар отново се наведе над пулта. Нещо щракна, камерата се завъртя и спря върху високата фигура, която бавно крачеше по улицата.
Очите на господин съветника леко се разшириха. Той опря длани в бюрото и се надигна.
— Кар, дай го в по-едър план и отпред.
Секретарят веднага включи следващата камера, прикрепена на друга стена, петдесетина метра по-напред. Лицето на самотния човек изпълни екрана и Бурдан шумно си пое въздух.
— Прилича… Ти какво ще кажеш, Кар?
Секретарят вдигна рамене с изражение на пълна наивност.
— Аз… аз не знам за какво говорите, господин съветник. На кого трябва да прилича този тип?
Бурдан също вдигна рамене и уморено се отпусна в креслото.
„Знаеш, негоднико! — помисли той. — Всичко знаеш. Иначе щеше ли да ми разказваш и за нападението, и за доноса от Центъра за възстановяване? Иска ти се сам да свършиш всичко, но те е страх да не науча. Затова ми съобщаваш.“
Но както винаги, той остави мислите за себе си. Стана, извади от стенното барче наченатата бутилка урбайско вино и две чаши, напълни ги и кимна на секретаря.
— Седни, Кар. Опитай, по-хубаво вино сигурно не си пил.
— Аз никога не пия на служба, господин съветник.
Бурдан погледна към часовника и ласкаво потупа секретаря по рамото.
— Работното ни време отдавна свърши, моето момче. Сега ние се лишаваме от почивка, за да изпълним дълга си. Мисля, че в такива случаи заслужаваме малко поощрение. А що се отнася до онзи там… И аз не знам на кого ми прилича. Във всеки случай, изглежда ми подозрителен. Заслужаваш благодарност за своята бдителност. Още утре ще издам заповед за похвала.
Устните на секретаря за миг се свиха в недоволна гримаса. Господин съветникът забеляза това и се усмихна. В чиновническите среди заповедта за похвала беше любезен начин да забиеш някому нож в гърба. От нея нямаше никаква полза, тя не можеше да защити дори от най-малкия донос. За сметка на това разпалваше страстите, и колегите на похваления започваха още по-усърдно да ровят почвата под краката му.
Човекът на екрана вървеше по мрачната улица, следен от камерите, които се сменяха една след друга.
Улицата продължаваше все така мръсна и мъглива. Жълтеникавата светлина на редките фенери хвърляше по стените причудливо изкривената сянка на самотния минувач. На няколко пъти той спираше на ъглите и се оглеждаше. Но пресечките бяха тесни, тъмни и още по-смрадливи от тази улица. Трябваше да продължава по нея. Може би накрая щеше да стигне до някое по-ожививено място.