Спирачната система се включи на петдесет метра от земята. Тласъкът на антигравитационния двигател разтърси падащия човек и той мигновено разпъна ръце и крака. В мрака не можеше да различи нищо, но възпитаното от детство чувство за положение в пространството му помогна. Секундите се превръщаха в часове. Удар! Прекалено силен удар… Няма нищо, имало е и по-тежки случаи. Това може да се преживее. Напрежение на краката… Ударът преминава нагоре в тялото, влачи го към земята… Напрежение на гърба… Отпускане… Салто върху свитите над главата ръце… болезнен удар в гърба… Стоп! Това е!
В главата му звънтеше. Болките в гърба се засилваха. Постепенно започваше да усеща, че китките му са натъртени. Опита се да стане и същото чувство за ориентация, което го спаси, сега отказа да се подчинява. Отпусна се на коравата повърхност. Изглежда, че лежеше върху скала. Проклет късмет!
Когато в главата му престана да звънти, Базил предпазливо се надигна и седна. Бе очаквал да усети признаци за сътресение на мозъка, но всичко изглеждаше нормално.
Изправи се, завъртя поглед наоколо. Светлината на двете луни не можеше да пробие плътните облаци и край него не се виждаше нищо.
Сега най-важното беше да се раздвижи. Размахвайки ръце, заподскача на място. Раз-два… раз-два… Стига мързел, по дяволите мързела! Повече натоварване и всичко ще мине. Нищо, че дрехите са мокри. След малко ще вдигнат пара. Напред, бегом марш!
Той побягна с мощни скокове и почти веднага нахълта в някакъв бодлив гъсталак. Стотици остри шипове се забиха в тялото му. Естествено, най-много пострадаха ръцете, с които се мъчеше да избута настрани клоните, покрити с дебели закривени игли. Прогнилият плат на дрехите пращеше и се раздираше. Изглеждаше невероятно, но дрехите все още играеха някаква роля за защита от студа. Иначе нямаше толкова рязко да усети струйките студен въздух, проникващи през новите дупки.
Измъкнал се най-после на открито, Базил гневно размаха в тъмнината юмрук към храстите, плю в същата посока и се зае с отскоци. Краката му заработиха в безупречно темпо. Нагоре-надолу… нагоре-надолу… Не, явно не беше във форма. Откога ли не бе тренирал? Отскоците излизаха добре, но приземяването… Колкото и да се мъчеше, не можеше да се превърне в гумена топка, която от падане незабавно преминава в полет, почти без да усети удара.
Мисълта за спортната форма го завладя до такава степен, че забрави за студа. А когато си припомни защо скача, студът беше изчезнал. Сърцето в равномерен, работлив ритъм тласкаше кръвта из цялото тяло. Браво, сърце! Ти поне си във форма, няма да ме подведеш… Така! Давай по-силно! Сега вече дрехите ще пуснат пара. Още половин час с такова темпо и ще бъдат съвсем сухи.
Нещо студено и мокро се плъзна по лицето му и залепна на бузата. Базил вдигна ръка, но не напипа нищо освен няколко капки вода по разгорещената кожа. И почти веднага усети второ подобно докосване по пръстите. Влажно парцалче прелетя под широко разкопчаната яка на дрехата и се стопи на гърба му.
Валеше сняг.
„Само това оставаше! — сърдито помисли Базил. — Сняг! Впрочем, защо не? Поне всичко ще върви по една и съща линия. С хората явно съм зле, с природата също.“
Продължи да подскача. Движенията го загряваха, само снегът досадно лепнеше по лицето и китките му.
Започваше да се разсъмва. В първите пепеляви лъчи на утрото забеляза вляво стръмен склон. Огледа се и разбра, че се намира на равна площадка с размерите на футболно поле. Футболно поле? Още една непонятна дума. И тъй, къде съм? Е, напразно обвинявах късмета! Отгоре склон, отдолу склон… Там нощното приземяване би било още по-тежко.
Съмна. Небето стана мътносиво, а безбройните снежинки го изпъстряха с тъмни точици. По черните, бодливи храсти бавно се натрупваше бяла покривка, която сребристо отразяваше светлината на ранното утро. Гъста млечна мъгла се свличаше по околните склонове.
Предпазливо заобикаляйки храстите, Базил тръгна напред. Стигна до края на площадката, но от мъглата не виждаше почти нищо в далечината. Нагоре и надолу имаше само безплодни скали — черни, сиви, жълтеникави. Голи сипеи се спускаха в стръмните дерета. Нямаше трева, нямаше дървета, единствено бодливите храсти без листа се сплитаха в причудливи лабиринти. Никакъв друг признак на живот. Нищо не помръдваше в тази пустош, освен снежинките, които бавно се трупаха и превръщаха пейзажа в бял макет на действителността. Над всичко това тегнеше мъртва тишина.