Полумракът наоколо се сгъстяваше. Ика уверено крачеше напред по напукания под, покрит с дребни камъчета и прах. На двадесетина метра от входа тя спря, измъкна от гънките на окъсаната си рокля нож и го заби в една тръба, прикрепена към стената. Край острието бликна силна водна струя. Момичето отстъпи назад и се обърна към Базил.
— Можеш да пиеш.
Той подложи шепи и с учудване забеляза, че струята изтънява и бавно отстъпва назад към стената. Напи се и искаше пак да погледне към тръбата, но една нова изненада отвлече вниманието му. Досега не беше се заглеждал в ръцете си. На няколко сантиметра един от друг по тях се лепяха едри синкави струпеи. Тревожно опипа лицето си и усети същите грапави подутини. Разкопча ризата, надигна крачолите на панталона и навсякъде откриваше тези противни засъхнали кори.
— Какво се чудиш? — безразлично подхвърли Ика. — Най-обикновен син мор. Чудното е друго, че остана жив. Такова още не се е случвало.
— Навярно за това трябва да благодаря на тебе.
Тя се разсмя сипкаво и мрачно. Сетне смехът се пресече изведнъж и момичето злобно произнесе:
— Сев-сав!
Мръсната ругатня прозвуча от устата й толкова безсрамно, че Базил изтръпна и объркано се вгледа в тръбата. Водната струя беше изчезнала и от прореза нямаше никаква следа.
„Самовъзстановяващ се материал — машинално помисли той. — Интересно…“
— Когато те намериха да лежиш, старците не искаха да те вземат — говореше момичето, насичайки думите. — Бояха се от зараза. Пък и какъв смисъл има да се лекува човек, болен от син мор? Кой можеше да знае, че ще оздравееш…
Тя помълча и изведнъж яростно хвърли в лицето му:
— Не съм ти сторила добро! Зло, зло! Това е най-голямото зло, да отнемеш някому смъртта. Мразя те!
Тя се обърна и изтича към изхода на тунела. Когато Базил я настигна, вече беше спокойна, безразлична към всичко. Седеше на един камък и замислено го гледаше.
— Защо… — опита се да заговори Базил, но момичето го прекъсна.
— Нищо, нищо. Извинявай… Исках да ти кажа само това, че не съм извършила нещо особено. Не ценя чак толкова живота, затова рискувах да те прибера.
— Все пак благодаря — боязливо настоя Базил.
Този път Ика наистина се усмихна и за миг сухото й лице стана почти красиво.
— Добре, тъй да бъде. Ще можеш ли да направиш едно малко пътешествие?
— Аха. Къде ще отидем?
— Ще видиш. Върви след мене. Запомни: само по моите следи. Иначе — пфюит! Ако още не си го разбрал, ще трябва да ти поясня, че тук най-лесното е да умреш.
Тя се обърна и го поведе по добре познатия път — през затрупаното дъно на клисурата, по склоновете на планината, по пътеката нагоре и накрая в долината на гейзерите. Базил виждаше околностите за първи път и често спираше ту от любопитство, ту от умора, но Ика непрекъснато го подканваше да върви. Гонена от някаква неизвестна заплаха, тя често повтаряше, че откритите склонове са по-опасни от долините. Базил с усмивка помисли, че тази тревога е трудно съвместима с онова безразличие, което тя искаше да покаже.
Не се спуснаха към центъра на долината, а заобиколиха гейзерите и спряха край буйния горещ поток, който течеше стръмно надолу и изчезваше в широк пролом. Ика се огледа и забеляза онова, което търсеше — кацнали край водата, няколко дребни птички топяха човки в потока, после надигаха глави. Отровата се беше изгубила.
— Събличай се — каза момичето.
Без да разбира нищо, Базил послушно смъкна ризата.
— Панталона също — нетърпеливо нареди Ика. — И обувките. Не се плаши, няма да те изям. Трябва да се измиеш. Струпеите ще паднат от топлата вода.
Той се обърна с гръб към нея и смутено свали обувките, панталона, след това с облекчение се хвърли напред, в облака пара. Горещата вода обгърна тялото му, надигна се нагоре и той беше готов да заплува, но краката му опряха в каменистото дъно. Потънал до гърдите в приятната топлина, Базил се облегна на една скала и притвори очи. Отдавна не се беше чувствувал толкова добре. Гореща баня… Откога не беше изпитвал подобно удоволствие? Топлото място в тунелите… Не, то не можеше да се сравни с банята. Значи преди, още във времето, за което нямаше никакви спомени.