Легнал по гръб, Базил не виждаше нищо освен звездите по безоблачното нощно небе. Сред тях неподвижно висеше кръглият светещ диск на спътника Ело. Той приличаше на дупка в небето. Дупка в небето! Просто да умреш от смях! Дупка в небето!
От очите му течаха сълзи. Задушаваше го остра болка в диафрагмата, но смехът непрекъснато го разтърсваше. Краката му безсилно ритаха, а в съзнанието му безмилостно се въртяха все по-смешни неща. Нод Карлар сигурно е готов да си изяде червената качулка от яд, че изпусна пленника! И колко беше просто… Ето, погледнете, натиска се тук и тук… А после — бух в стената! Пленникът избяга… Избяга бившата къртица…
Вече нямаше сили да се смее. Лежеше и тихо хълцаше. Стори му се, че се събужда от някакъв кошмар. Колко време беше изминало? Потърси в небето Ело и не го откри. Спътникът беше залязъл. Значи бяха минали не по-малко от два часа! Какво ставаше с него? Съзнание ли беше изгубил?
Другите ловци лежаха край покритата с пепел жарава. Дишаха тежко и не помръдваха. От време на време пресекливо кикотене се надигаше и потъваше в мрака.
С голямо усилие Базил се превъртя, надигна се на ръце и успя да се изправи. Краката му трепереха. Струваше му се, че всеки момент отново ще изгуби съзнание. Залитайки, той се отправи към землянката на Ика.
В тъмнината беше объркал пътя. Разбра това едва когато се озова до тунела. Завъртя се обратно и като пиян се заклатушка назад. Някакъв камък го препъна. Той се стовари на земята, но не усети болка. Нямаше сили да се вдигне.
— Какво става с тебе? — прошепна нечий тънък глас. — Ела. Ела насам. Не можеш ли?
Слаби ръце го прегърнаха, влачеха го по земята. Плачейки от безсилие, някой го спусна в землянката, свали му обувките, намести го върху сламеника, зави го и като положи главата му върху коленете си, започна да гали сплъстената му коса. Последното, което запомни, беше тихият, задавен плач на невидимия в мрака благодетел.
Събуди се късно. С изненада откри, че лежи на своето място в землянката на Ика. Главата го болеше ужасно, сякаш някой притискаше черепа му между два камъка. Трябваше да измисли някакво лекарство.
В нишите до сламеника бяха подредени множеството дребни гърненца, изпросени през изминалите дни от целия лагер. Вътре лежаха всевъзможни неща, събрани през същото време — сяра, въглени, глина, стрит варовик, разни треви, които бе събрал по мирис, воден от тайнствени познания, скрити в затворената част от съзнанието му. Знаеше дори името на тези знания: „приложна фармацевтика и токсикология“. Но нищо не подсказваше къде и как се е научил да познава лечебните свойства на минералите и тревите.
Отметна платнището и едно по едно подреди гърненцата край ниската каменна стена. След това се измъкна навън.
Слънцето вече беше високо. Жените седяха на камъните и се припичаха, а мъжете унило бродеха из долината. Навярно също ги измъчваше главоболие.
По усет Базил подбра няколко жилави стъбла и ги сложи в празното гърне. Добави щипка стрит на прах минерал и бучка сяра. Сетне взе гърнето и се запъти към тунела. Наля вода от самовъзстановяващата се тръба, върна се към снощния огън, разчисти пепелта и сложи гърнето сред запазената жар.
След десет минути лекарството беше готово. Базил отпи една глътка от парещата горчива течност, остави гърнето и седна до него. Тагол, който отдавна наблюдаваше странните действия с жив интерес, се приближи и запита:
— Какво е това?
— Лекарство — обясни Базил. — Ако те боли глава, можеш да опиташ. Но само една глътка. Сигурно ще има и други желаещи.
Желаещи се намериха скоро. Всичките седемнадесет мъже и тримата старци се нуждаеха от лекарство след снощното газово пиянство. А сварената от Базил настойка само за няколко минути премахваше напълно болките в главата.
Старият Раппар седна до Базил и го огледа с любопитство, сякаш го виждаше за пръв път.
— Странен човек си ти. Откъде идваш?
— Не знам — каза Базил. — Не помня нищо.