— Какво пък… Толкова по-зле.
Разтърси глава, като че искаше с този жест да затвърди решението си, след това се обърна към Базил.
— Искаш ли да видиш нещо интересно?
— Какво?
— Не питай — сърдито каза Ика. — Ще видиш сам. Ако искаш, тръгвай с мен, без да задаваш въпроси. Ако не — стой си тук.
Базил вдигна рамене. Загадъчното предложение го смущаваше, но вероятността да види нещо интересно не трябваше да се изпуска. Ика стана и той я последва.
След като преминаха запълнената със срутени скали клисура, момичето поведе Базил наляво, но скоро се отклони по съвсем непозната пътека. Изкачваха се стръмно нагоре, край сипеи и скали, през гъсталаци от бодливи храсти. От време на време спираха за кратка почивка и без да си отдъхнат докрай, продължаваха пътя. Сега Ика изглеждаше неуморна. Като че нещо я привличаше нагоре към билото. Но и на билото спряха само за минута. Брулен от студения вятър, Базил стоеше над планината и от всички страни виждаше едно и също — остри сиви зъбери, голи безводни склонове, разкъсани от чудовищните сили на земетресенията, дълбоки долини, където би трябвало да текат реки, но нямаше дори ручеи, безформени купчини скали и черни гъсталаци. Високо в небето се издигаха мрачни вулканични върхове, над които висяха огромни димни шапки. В далечината над един от върховете подскачаха алени огнени пръски.
— Да вървим — нетърпеливо каза Ика и заслиза надолу.
И отново започна това необяснимо препускане към незнайната цел. Двамата слизаха почти тичешком по стръмната пътека, подхлъзваха се, падаха. Изпод краката им се търкаляха камъни.
После се появи долината — дълбоко корито на отдавна пресъхнала река. Беше толкова широка, че срутванията не можеха да я запълнят и двамата безпрепятствено свърнаха надясно. Пак започнаха да се изкачват, но сега наклонът не беше толкова стръмен.
Изведнъж Базил видя петното.
Всъщност това не можеше да се нарече петно. Широка площ, обхващаща дъното и част от скалите на долината, беше покрита с гладка стъкловидна кора, сякаш някой някога беше разтопил камъните и те в дългото си изстиване бяха образували равното покритие. Оттогава бяха изминали много години, защото сега кората беше натрошена на места от земетресенията, върху нея лежаха скали, съборени от стари и нови срутвания. Но Базил усещаше непонятна тревога, нашепвана от безпогрешния глас на скритата памет.
— Какво е това? — запита той шепнешком, сякаш се боеше, че някой може да го чуе.
— Нищо — отвърна Ика със странно напрегнат глас. — Стигнахме. Сега върви напред. Върви, върви! Аз ще те почакам тук.
Базил се вгледа в обтегнатото лице на момичето. Не трябваше да върви напред! Това беше клопка.
— Няма да тръгна — решително каза той. — Ще остана тук, докато не ми обясниш какво има напред.
Ика въздъхна дълбоко.
— Боиш ли се? Не се страхувай. Щом не искаш да тръгнеш сам, ще вървим заедно. После ще ти обясня.
Тя тръгна напред и Базил я последва, скован от тръпките на лошо предчувствие. Клопката беше някъде тук. Нещо страшно чакаше тяхното приближаване, за да изскочи от планината, от скалите, от гладката повърхност на разтопения камък. Но какво?
Те преминаха равното петно, извървяха още малко по дъното на долината и отново стигнаха до място, където някога бяха действували огромни температури. Чувството за опасност ставаше все по-силно, то извираше от затворената част на съзнанието и крещеше за връщане назад.
Той ускори крачка и настигна Ика. Хвана я за рамото. Момичето спря, обърна се и погледна Базил с огромните си зелени очи.
— Какво…
Базил не успя да произнесе нищо повече. Сетивата му по-скоро се досетиха, отколкото регистрираха стремителния полет на някакво дребно, удължено тяло далече напред в долината. Мисълта, която проясняваше всичко, шеметно прелетя през мозъка на Базил и тялото му, получило само една заповед, заживя свой самостоятелен живот на мълниеносно движение, където времето се измерваше с хилядни от секундата. Ръцете му сграбчиха момичето, хвърлиха го на скалата и той се метна отгоре, обърнал глава назад, към изхода от долината.
Той още падаше — бавно, неизмеримо бавно в сравнение с ускорените му реакции. Втвърдените мускули на лицето притискаха с всички сили клепачите, но дори през тях си проби път ослепителната бяла светлина, която опали гърба му. На гърба му гръмотевично се стовари ударът на вкоравения от титанични сили въздух. Усилията му да се удържи бяха нищожни пред този напор. Огненият ураган го откъсна от земята и го запрати — нищожен, дребен, безсилен — някъде далече напред, в мрак и тишина.