Имаше и други, по-широки помещения. Рафтовете в тях стигаха чак до тавана и по широките полици бяха подредени сандъци с оръжие, с патрони, с газови гранати и още някакви непознати предмети. А в един от складовете Базил откри запаси от консерви. Картонените опаковки бяха изгнили и металните кутии се търкаляха на безредни купчини по лавиците.
„Невероятно — помисли той. — За изминалите години тази крепост е изпитала хиляди земетресения, а почти нищо не се е изменило. Абсолютен сеизмоустойчив строеж.“
Продължаваше да върви по тунела, но вече отмина ваше повечето помещения, без да ги оглежда. Задържаше се само пред вратите с надпис „Асансьор“, но те не се отваряха, колкото и да натискаше бутоните край тях.
След третия асансьор тунелът свърши. Тясна желязна стълба водеше към долния етаж. Базил слезе по нея и се огледа. Същият тунел водеше надалече в мрака. Но стълбата продължаваше надолу и Базил започна да слиза. Стъпалата звънтяха под краката му и етажите отминаваха един след друг. Пет… десет…
Някъде около петнадесетия етаж изгуби бройката и когато стигна дъното, не знаеше дали над него има двадесет и шест, или двадесет и осем етажа. Все едно. Сега се намираше на повече от сто метра под земята.
Коридорът тук беше къс и дори единствената слаба лампа в тавана бе достатъчна, за да освети края му. Базил тръгна към дъното. В полумрака едва успя да разчете над голямата желязна врата избелял надпис: КОМАНДНА ЗАЛА. ВХОД АБСОЛЮТНО ЗАБРАНЕН.
Хвана колелото, прикрепено в средата на вратата и се опита да го завърти. То помръдна и спря. Механизмът беше ръждясал. Базил натисна с всичка сила. Колелото се поддаде, заскърца и направи пълен оборот. Вратата се отвори.
Веднага вътрешността на залата засия ослепително след слабата светлина на коридорите. Базил затвори очи, изчака малко и погледна отново. Очите му постепенно привикваха и той видя къде е попаднал.
Залата се издигаше три или четири етажа нагоре. Край стените й имаше метални площадки, тесни стълбички, по които можеше да се стигне до всеки един от хилядите пултове. Грамаден екран, може би шест на четири метра, заемаше една от стените. По пода, по пултовете, по креслата лежеше дебел слой прах.
„Разточителство — помисли Базил. — Невероятно разточителство на труд, материали, на конструкторска мисъл, за да се създаде такова чудовище на командната техника. Примитивно управление на всеки процес поотделно, вместо да се използуват принципите на относителната автономност.“
В паметта му се появи дебела книга с червена корица. Виждаше я ясно, сякаш я държеше в ръцете си, дори можеше да прочете заглавието: „Универсална теория на машините и механизмите. Част първа. Машини, създадени от хуманоидните цивилизации“.
Още един загадъчен източник на знания… Откъдето и да идваше, универсалната теория трябваше да му помогне. Той огледа целия комплекс, бързо си представи схемата, по която действуват връзките в него и всичко му стана ясно. Трябваше да има един централен пулт, който командува всички останали. Разбира се, от него не могат да се контролират подробностите, но може да се изключи цялата система или отделни блокове от нея.
След минута откри онова, което търсеше. Централният пулт стоеше в ъгъла. Внимателно избърса праха и видя в центъра двата най-важни клавиша. Единият от тях беше хлътнал дълбоко надолу и като се приведе, Базил прочете ситния надпис под него: „Обща тревога“.
— Аха — промърмори Базил. — Ахаааа…
Чувствуваше се безкрайно горд. Изтупа праха от креслото, седна и огледа пулта. Всичко беше толкова просто. Ето, това колелце регулира общата сила на всички бойни средства. Завъртяно е едва до средата. Зеб-заб, имат късмет бегълците… Само още една степен и тези планини биха се превърнали в истински ад. А ако се завърти до максимум…
Той протегна ръка. Пръстите му бързо, уверено въртяха превключватели, натискаха бутони, дърпаха ръчки. Стоп бойна метеостанция! Стоп на всички сеизмични удари! Стоп на ядрените ракети! Стоп подземни снаряди! Стоп на хилядите оръдия и картечници, скрити в планините, стоп на вулкановъзбудителите, стоп на облаците отровни газове! И най-сетне общ стоп!
Клавишът за обща тревога изщрака и отскочи нагоре. Базил се облегна назад, протегна крака под пулта и скръсти ръце зад главата си. Сега всичко беше наред. Чувствуваше се превъзходно.
От този миг хората можеха да не се боят от планината. Тя вече нямаше да стреля по тях, да ги залива с дъжд, сняг и градушка, да ги мачка в земетресения, да ги блъска с урагани, да ги затрупва с лава и камъни. Злото беше пресечено от корен.