„Толкова било лесно… — самодоволно отпуснат помисли Базил. — Бродиш из този свят и се питаш защо е скрито в тебе цялото съкровище от свръхчовешки знания и умения. А отговорът е очевиден, драги. Трябва само да намериш подходящ противник. Като тази планина, като целия ужасен и извратен свят, в който си попаднал. Ти си длъжен да победиш всичкото зло — и не е важно кой си. А победата да подариш на хората от планината, на хората от мизерните квартали, на Ика, която те очаква в тунела.“
Съзнанието за огромната цел, за отговорността му пред един изостанал, примитивен свят, за целия товар от добро, който трябваше да раздаде, и наред с това съмнението има ли право да се намесва в живота на тези хора, за първи път изправиха съвестта му на кръстопът. Без да бърза, той стана, отново огледа залата и намери отделното табло за крепостта. Тук нещата не бяха толкова прости. Имаше цяла система за следене на всяка една от стаите. Няколко минути си игра с превключвателите, докато на един от екраните се появи нужното изображение.
Ика стоеше до самия лъч и гледаше към дъното на тунела. Беше скръстила ръце и без да усеща, леко се поклащаше напред-назад.
— Ика! — радостно каза Базил, макар че тя не можеше да го чуе. — Ика, мила моя, всичко е свършено. От днес кошмарът не съществува и аз идвам при тебе.
Натисна един бутон. Светлият лъч пред момичето изгасна, но Базил веднага завъртя ключа за общото осветление. Хиляди лампи изпълниха бетонния лабиринт със синкавото си сияние.
Краката сами понесоха Базил навън от залата. Сега, включени от него, асансьорите работеха. За минути той се озова на първия етаж и побягна към изхода, където Ика го чакаше в ярката светлина, разтреперана от вълнение.
Както винаги, Кар се появи с папка в ръка. Прекаляваше в старанието да скрие своите чувства. Щом видя безизразната му физиономия, господин съветникът Бурдан разбра, че е станало нещо важно. Подготви се за най-лошото и посрещна секретаря си с усмивка.
— А, Кар, привет. Какво ново има?
— Нищо сериозно, господин съветник. Дребен инцидент.
— Няма дребни инциденти — дълбокомислено заяви Бурдан. — Дребни инциденти могат да ни се случват само в личния живот. И тъй?
— Рано тази сутрин е прекратила своята дейност изоставената крепост в планината Дзарганай. За щастие в момента не ни заплашва нападение от тази посока. Както знаете, Зебара изгуби част от своите територии, а що се отнася до хаманците, те сами се боят от наша атака.
— Е, добре — съгласи се Бурдан. — Крепостта е прекратила дейността си. Може би енергията е свършила.
— Ще си позволя да отбележа — заскърца гласът на секретаря, — че макар и стара, крепостта разполага с неограничени енергетични източници.
— Тогава какво? — нетърпеливо запита съветникът.
— Не знам, господин съветник… Само си спомних един факт… Но може би е без значение.
— Говори! — заповяда Бурдан, потискайки желанието да наругае този проклет досадник.
— Спомних си, че неотдавна нашите изтребители не успяха да догонят един затворник. Попречи им ураган, генериран от метеостанцията на крепостта. И същият ураган отнесе беглеца към планината Дзарганай.
Бурдан кимна. Секретарят беше прав. Естествено… Кой друг би могъл да проникне в крепостта, да я овладее и да спре всички оръжия, освен този… хм… Базил. Да, в това се чувствува неговата ръка. Но не трябва да се забравя, че по-рано над планината катастрофира един от зебарските самолети, които нападнаха морска ферма 11. Може би в този самолет се е намирал другият от четворката. Как му беше името? Антеро… И тъй, Антеро или Базил. А може би и двамата. Това вече е лошо. Но така или иначе, трябва да се действува.
Господин съветникът извади от кутията на бюрото бучка ароматна дъвка и ловко я подхвърли в устата си. Вече знаеше какво трябва да се направи.
Гласовете на хората кънтяха в подземието, блъскаха се между бетонните стени. Жените разчистваха стаите и в коридора излитаха облаци прах. Раппар беше открил в един от складовете запазени одеяла и сега ги раздаваше на желаещите. Другите двама старци се разпореждаха с консервите, които въпреки почтената си възраст се оказаха годни за ядене. Постепенно целият първи етаж се превърна в едно голямо жилище. Хората сновяха напред-назад, излизаха в долината, връщаха се с мизерното си имущество, избираха стаи и се настаняваха в тях.