Ика седеше на новото си легло и чакаше. Беше тъжна. Базил дори не пожела да погледне стаята, която бе подредила с толкова старание. Беше радостен и развълнуван като дете, което е получило нова играчка. Каза, че няма време и обеща скоро да се върне. Тя повярва, подреди масата за обяд, дори успя да измоли от старците бутилка вино. Но часовете минаваха, а Базил не се връщаше. Всеки път, щом чуеше в коридора стъпки, Ика скачаше и отваряше вратата, но виждаше само забързани хора от племето, които мъкнеха сандъци с консерви към изхода — старците бяха обявили, че голямата промяна ще бъде отпразнувана с пиршество на открито.
Ика поседя още. Вече разбираше, че Базил няма скоро да се върне. Какво пък, можеше да се повесели и без него. На пиршеството например… Откога в долината не бе имало празник…
В същото време Базил обикаляше из безкрайните коридори на подземната крепост. Навсякъде намираше едно и също — жилищни помещения, складове за оръжие, боеприпаси и провизии, купища униформи. На един от етажите откри артилерийските батареи. Специални взривни асансьори бяха готови да излетят нагоре, да пробият скалите и да изнесат на открито оръдията и хората. Но това не бе станало. Изобщо гибелта на гарнизона беше загадъчна. Всички войници бяха изчезнали… Може би имаше нещо вярно в легендата, разказана от Раппар — че войниците са излезли навън, подчинявайки се на една безумна заповед.
По-надолу стигна до енергетичния отдел. Всичко тук беше примитивно, старо. Две ядрени електроцентрали снабдяваха подземията с електричество, а трета, по-малка, беше готова в случай на нужда да заработи от течението на голяма подземна река. Странно бе само това, че възможностите на електроцентралите стократно надвишаваха нуждите на крепостта от енергия. Какво имаше още, за какво би трябвало да бъде предназначено допълнителното електричество?
Той получи отговор на този въпрос и същевременно направи най-интересното откритие, когато стигна до предпоследния етаж. Един много дълъг, почти километров коридор водеше към просторна пещера, която приличаше на стара железопътна гара. Тук се пресичаха десетки коловози. Релсите потегляха от центъра и изчезваха в многобройни тунели, водещи неизвестно къде.
Гарата беше потънала в мрак и само лъчите, идващи от коридора, разсейваха тъмнината. Стискайки и разпускайки ръчката на намереното в един от складовете фенерче с динамо, Базил тръгна по прашните перони. След дълго лутане откри централния трансформатор — гора от грамадни бетонни изолатори, плетеница от дебели проводници и както навсякъде — прах, купища прах.
Тежката ръчка за подаване на енергия изскърца в ръцете му и се спусна надолу. Безбройни лампи обляха със светлина бетонната пещера. Транспортният център, мъртъв от цял век, започваше отново да действува.
Базил излезе от трансформатора и скоро намери диспечерския пост. През широкия зацапан прозорец видя пустите перони, ръждивите релси, застиналите върху тях малки вагончета. После се обърна и забеляза голямата карта, заемаща почти цялата стена. Като корени на дърво по хартията се разклоняваха линии, линии, линии… И всяка от тях завършваше с малко кръгче. Отстрани бяха написани непознати названия, навярно имена на градове. Бетнопар… Киламада… Итинано… Раш! Да, град Раш, за който бе споменал Раппар. Това беше истинска подземна железница, свързваща отделни далечни градове. Можеше да се стигне дори до Елтена — столицата, ако се съдеше по размерите на кръгчето.
„Чудесно откритие — помисли той. — Тази подземна железница е истинско съкровище, ако се наложи да взимаме властта в страната. Но сега има по-спешни работи. Трябва да разгледам по-подробно командната зала. Кой знае, може би с помощта на бойната метеостанция ще успея да създам райски климат над планините. Хората тук заслужават това и аз ще им го дам.“
Излезе навън, мина по прашния перон, после се спусна на последния етаж.
Посрещна го червена мигаща светлина.
Базил усети злото почти инстинктивно. Хвърли се към видеопулта и включи следящите системи. От екрана сякаш го блъснаха в очите пикиращи бомбардировачи, взривове, хеликоптери, пълни с десантници в сини униформи.
— Не-е-е-е! — яростно произнесе Базил. — Не, няма да ви дам долината!
Ръката му натисна бутона с надпис „Бойна тревога“. Сложните автомати наоколо зашушнаха едва доловимо, изпращайки импулси към неизброимите смъртоносни апарати, скрити под земята на проклетата планина Скалите се разтърсиха от трусове, някъде далече изригнаха вулкани, а около бойната метеостанция се завъртя ураган.