Бързо дръпна ръчката и седна на стола. Нямаше грешка, металният шлем веднага се спусна върху главата му и вътре в него нещо тихо забръмча. Базил усети как паметта му се напряга, мъчи се да се откъсне от лепкавия мрак. Но стената на забравата не се пропукваше. През нея проникваха само неясни, несвързани образи. Широко бетонно поле, сред което се издига Синята кула… голяма зала, изпълнена с младежи… непознат светъл град с невъобразимо високи здания… полянка, обрасла с буйна трева…
По челото му течеше пот. Напразно се напрягаше. Паметта му не можеше да се възвърне.
Навън отново стреляха. Урман изчезна от стаята, след малко дотича обратно, размахвайки четирите си ръце:
— По-бързо! Идват!
Базил уморено блъсна нагоре шлема и стана. Това беше провал. Сега трябваше да бягат, преди да са пристигнали братята по лоялност.
Минаха в залата за възстановяване. Откъм улицата през широко разтворения изход, нахлуваше гъст черен дим. Лъчите на лампите едва се процеждаха през него. Тичайки по натрошеното стъкло, Базил и Урман изскочиха на улицата и потънаха в пълен мрак. Не се виждаше нищо, само трясъкът на изстрелите и бученето на хеликоптерите изпълваха нощта.
— След мен — прошепна Урман и здраво стисна ръката на Базил.
Двамата бягаха в тъмнината по тесничките улички, криволичеха из лабиринтите на квартала, препъваха се в купищата смет и затъваха из преспите. Тук нямаше лампи, но дори и да имаше, разликата не би била голяма. На стотици метри наоколо се простираше непрогледната завеса, създадена от голяма димна бомба. Това влизаше в плана — по този начин се неутрализираха телекамерите. Сега трябваше да намерят най-близката шахта.
— Стигнахме — въздъхна с облекчение Урман.
Базил не виждаше нищо. Пипнешком намери ръба на шахтата, сблъска се с четириръкия, изчака го да слезе и на свой ред се спусна надолу. Ръцете му залепваха в студените железни скоби. Слизането сякаш нямаше край. Автоматът, преметнат зад гърба, се блъскаше в стените на тесния отвесен тунел.
Най-после шахтата свърши. Базил стъпи на равния бетон и се огледа. Някой държеше фенерче и в жълтеникавата светлина се различаваха десетина тъмни фигури. Чуваше се пресекливо, простудено дишане.
— Къде са другите? — запита Урман.
— Сигурно в някоя друга шахта — долетя отговор от мрака.
— Добре, да вървим.
Групата се изтегли в колона и тръгна напред по тунела. Лекият наклон ги водеше все по-дълбоко под земята, далече от всякаква власт. Тук беше царството на бегълците, преследвани от всички — от армията, от братята по лоялност и дори от прекалено ентусиазирани граждани, желаещи да се прославят или да изкупят скрити грехове.
Далече назад се раздаде тъп гърмеж.
— Откриха ни — весело каза Урман. — Хвърлят газови гранати.
Без да бързат, всички измъкнаха противогазите. Вече бяха достатъчно далече, но сигурността си е сигурност. Като нахлузиха върху главите си гумените маски, те продължиха напред. Под краката им се плискаха локви застояла вода. От време на време по тунела пробягваха плъхове. От дихателите на противогазите излиташе съскане и сумтене.
През замъглените стъкла на маската Базил различи слаба светлинка. Постепенно тя ставаше все по-ярка и когато се приближиха, се превърна в малък вагон, вече запълнен с хора. Начело с Урман групата се вмъкна вътре, вратата се затвори и машината потегли напред по релсите.
Всички прозорци бяха отворени и през тях нахлуваше студен вятър. Лампите на вагона осветяваха бягащите наоколо бетонни стени. Когато сметна, че няма опасност от газ, Урман свали своята маска и дрезгаво изкомандува:
— Отбой!
С ругатни и грубовати шеги хората започнаха да смъкват противогазите. Днес можеха да бъдат доволни. Рискованата акция беше минала без нито една жертва. А тук никой нямаше да ги намери. Властите отдавна се заканваха да унищожат подземията, но всички планове за това изгаряха в огъня на жестока междуведомствена война. Военното министерство не желаеше да губи една толкова удобна комуниканионна мрежа, макар да не я използуваше вече цял век. Повече от сто години продължаваха опитите да се овладеят тунелите. Но старите планове по загадъчен начин бяха изчезнали в Центъра за лоялност. Централната крепост беше недостъпна сред разтърсваните от земетръси планини, а там се намираха командният и енергийният центрове. От друга страна, много генерали се бояха от този проект. Плашеше ги мисълта, че онзи, който завладее подземната крепост, ще може да претендира за мястото на съветник. Затова всеки опит за завземане на тунелите завършваше с прибързано обвинение в държавна измяна. Прекалено старателният генерал изчезваше и акциите срещу обитателите на подземията продължаваха по старата система — епизодични въоръжени атаки и газови удари. Всичко това не даваше особен резултат, но от време на време тържествено измъкваха от тунелите няколко трупа и с това отчасти успокояваха Центъра за лоялност.