— Така ли? — учуди се Базил. — Мислех, че познаваш хората си.
— Хората са много… Не можеш да проникнеш в душата на всеки. А предател има, това е факт. Вчера при мене дойде пратеник от шайката на Магдал. Донесе ми писмо… познай откъде. От резидента на зебарското разузнаване. Искат тебе.
Базил подсвирна.
— Ей тъй, братко — поучително каза Урман и се почеса по тила с горната дясна ръка. — Изглежда, струваш скъпо. Затова се реших на днешната акция, макар че никак не ми е ясна. Щом зебарците търсят специално тебе, значи струваш нещо.
— А какво обещават в замяна?
— Глупости… Високи постове в тяхната армия за мене и моите помощници. Не се хващам на тая въдица.
Урман млъкна и спря пред шахтата, която се издигаше нагоре в мрака. Обърна се, преброи хората си и доволно кимна.
— Всички са налице. Можем да започваме.
— И не се намесвайте — каза Базил. — Вие сте ми нужни само за прикритие в случай на провал.
Той извади от джоба си двете малки гранати и ги подхвърли върху дланите си.
— Само да не объркаш — загрижено каза Урман. — Червената е нападателна, синята е неутрализираща.
— Няма да ги объркам — успокои го Базил.
Прибра гранатите и се хвана за скобите. Тревожно усмихнат, Урман духна в шепи и след това почука свитите си юмруци — стар суеверен жест. Базил го погледна, усмихна се и също потупа юмруци.
Започна да се изкачва бързо, уверено. Беще сигурен в успеха. Ръцете му здраво прихващаха скобите, дърпаха нагоре, към откритото пространство. Тридесет метра по-високо шахтата свърши. Базил изскочи навън, приклекна и се огледа.
Беше нощ, но очите му, привикнали към тъмнината на тунелите, различаваха всичко почти толкова ясно, както и през деня. Площадът не се беше променил — все същите редки лампи засилваха мрака, вместо да го разсейват, все същите мизерни къщи го обграждаха в неподвижния си пръстен. Синята кула се издигаше на старото си място, подпряна върху четирите дебели колони.
Зад гърба му от шахтата безшумно изскочи Урман. След него започнаха да излизат и останалите — мълчаливи, мрачни, напрегнати. Те се пръскаха покрай площада и изчезваха в тъмнината. Последен излезе нисък, набит носач с тежка раница на гърба.
— Нали знаеш кога да възпламениш димната бомба? — запита Урман.
Носачът изръмжа утвърдително и се оттегли към своя пост. Урман се обърна към Базил и въздъхна.
— Сега е твой ред. Хайде, върви… И гледай да се върнеш жив.
— Ще се върна — обеща Базил и приведен напред тръгна към подножието на Синята кула.
Обвити с парцали, краката му безшумно стъпваха по паважа. Мракът го закриляше. Нищо не издаваше присъствието на бунтовниците, но Базил знаеше, че те са тук, разпръснати около площада и са готови да рискуват живота си, за да му помогнат.
С бързи, леки крачки той преодоля откритото пространство и потъна в сянката на кулата. Намери стълбата, която се издигаше покрай колоната, пъргаво се изкатери нагоре и спря на тясната площадка. Пръстите му намериха капачето, отместиха го и натиснаха скрития бутон. Бронираната врата бавно се разтвори и Базил влезе в първото помещение.
Скритите в стените машини забръмчаха, изтеглиха въздуха от камерата и го замениха с нов. Вратичката на единия шкаф автоматично се разтвори. Вътре все така висеше странният костюм с прозрачен шлем. Базил затвори шкафа и веднага вляво се отвори другата врата, водеща към вътрешността на кулата.
Базил погледна към следващата зала. Тя изглеждаше пуста. Никой не седеше в прикрепените към пода кресла. Но привидното спокойствие вече не можеше да го измами. Базил бръкна в джоба си, решително прекрачи прага и с неуловимо бързо движение хвърли червената топка на пода. Гранатата избухна в същия миг, в който двамата братя по лоялност стиснаха лактите на новодошлия. Залата се изпълни с гъста, белезникава мъгла.
Този път Базил не направи никакъв опит за съпротива. Само задържа дишането си. През мъглата видя как черните фигури на изненаданите братя по лоялност се втурнаха към изхода и преди да го достигнат, тежко се строполиха на пода. Ръцете около лактите му се разтвориха.
Бяха минали по-малко от десет секунди. Цялата засада лежеше неподвижно, потънала в дълбок сън. Базил извади втората граната и я метна в ъгъла на залата. Прогърмя тъп взрив. Нов облак, този път черен, се смеси с мъглата, изпълваща помещението. Базил изчака малко и спокойно си пое дъх. Сега можеше да диша. Неутрализаторът унищожаваше действието на приспиващия газ.