Прекрачвайки телата на братята по лоялност, прекоси залата и отвори следващата врата. Тясна винтова стълба го поведе нагоре. Той премина един етаж, втори, трети и на четвъртия спря. Тук имаше само една врата. Зад нея беше тайната.
Базил хвана дръжката на вратата и за момент спря. Не се колебаеше, само искаше да овладее вълнението, което го изпълваше. Сега щеше да разбере всичко. Скритите спомени нямаше да го подведат. Трябваше само да влезе и да действува по навик. Всичко щеше да мине добре и тогава спомените щяха да се върнат, беше уверен в това. Само да овладее Синята кула, да я подчини на волята си…
Натисна дръжката на вратата, блъсна я напред и решително прекрачи вътре.
Това беше малка кръгла стая, цялата заобиколена от невероятно сложен пулт за управление. Безбройни екрани покриваха стената. Светлината безжизнено се отразяваше от стотиците циферблати, от полираните метални покрития на приборите, от лъскавата кожа на четирите подвижни кресла. Оставаше само да седне и…
Базил стоеше неподвижно. Отчаян, опустошен, той гледаше ужасната картина, която разрушаваше всичките му планове. Почти без изключение панелите на пулта бяха отметнати и от вътрешността на приборите стърчаха в безпорядък снопове проводници, някакви прозрачни плочи, блокове от миниатюрни детайли… Нечия ръка беше се ровила варварски из сложната апаратура в напразни опити да разгадае тайната на кулата.
Сега всичко беше свършено. Базил усещаше, че преградата в съзнанието му е изтъняла до краен предел, но сам не можеше да нанесе удара, който да я разруши. Трябваше му още една, последна връзка с миналото. Кулата би могла да създаде тази връзка, ако работеше. Ала в това състояние тя не можеше да послужи за нищо.
Излезе навън и бавно се спусна по стълбата. Мина през залата, в която лежаха девет тела в черни комбинезони. В преддверието спря. Не знаеше как да отвори външната врата, затова завъртя вратичката на шкафчето. Тежката плоча се отмести, откривайки изхода. И веднага отвън нахлу трясъкът на изстрелите.
Базил изскочи на площадката. Гърмежите долитаха от всички страни, смесени с противния писък на рикоширащите куршуми. В тъмнината се виждаха само пламъчетата, излитащи от дулата на автоматите.
Вече не мислеше за провала. Всяко забавяне беше риск не само за него, но и за групата на Урман. Трябваше да побърза. Той се спусна надолу край колоната, спря под кулата и се огледа.
Очите му привикваха към полумрака на площада. Вече можеше да различи безформените силуети на отстъпващите бунтовници и високите, стройни фигури на войниците. Престрелката се отдалечаваше към изхода на близката шахта.
„Но какво правят те? — тревожно помисли Базил. — Защо не са възпламенили димната бомба?“
Веригата на стрелящите войници пресичаше пътя му към групата на Урман. Трябваше да се измъкне оттук самостоятелно. Само да се отдалечи от престрелката, а после лесно ще стигне до резиденцията на съветника.
— Насам! — прошепна някой.
Базил се обърна и видя, че до него стои едър мъж, облечен в черни дрехи. В дясната си ръка стискаше пистолет.
— Насам — повтори непознатият. — Да изчезваме преди да са обкръжили квартала.
Следван от Базил, той побягна към една от страничните улички. Наоколо гърмяха изстрели, заблудени куршуми свистяха из площада. Двамата тичаха приведени, устремени към спасителния изход от широкото открито пространство. Стигнаха уличката, завиха зад ъгъла и спряха пред голям закрит автомобил.
— Влизайте вътре — задъхано каза непознатият.
Някой отвори вратата. Базил се вмъкна в автомобила, отпусна се на седалката и веднага през раменете му преметнаха примка от дебело въже. Тежки мускулести тела се нахвърлиха от двете му страни, притиснаха го и сковаха бесните му опити да се измъкне. Коленичил на предната седалка, шофьорът се протегна и притисна към лицето на пленника мокра кърпа. Разгорещен от борбата, Базил не успя да задържи дишането си. В дробовете му проникна въздух, изпълнен с тежка, сладникава миризма.
„План… — помисли той, докато губеше съзнание. — Зебарският резидент… Ето защо не избухна димната бомба…“
Господин съветникът Бурдан се събуди от шумното отваряне на вратата. Светлината на лампата се изсипа в лицето му и го заслепи. Разтърквайки очи, той се надигна, седна в леглото и слисано се вгледа в нечакания посетител. Постепенно осъзна, че това е секретарят. Изглеждаше невероятно, но въпреки здравия разум, Кар се беше осмелил да обезпокои своя началник през нощта. Сега стоеше сред стаята и с непоносимо нагла усмивка гледаше Бурдан. Преди съветникът да се опомни, Кар събори дрехите му на килима, седна на освободеното кресло и кръстоса крак върху крак.