Това беше вече прекалено много дори за тренираните нерви на Бурдан. Треперейки от гняв, той се омота в мекото одеяло и задавено запита:
— Какво означава това, Кар?
Секретарят не бързаше да отговори. Копирайки по най-отвратителен начин движенията на Бурдан, той извади от джоба си кутия ароматна дъвка, подхвърли едно парченце в устата си и спокойно съобщи:
— Идвам да ви известя, че преди малко вашият скъп Базил е бил отвлечен от група зебарски шпиони.
Бурдан остана неподвижен, само едва чуто изхълца. Стори му се, че нещо студено го удари в сърцето и то спря.
— Знаете, че миналата седмица избягаха специалните затворници номер две и номер три — продължаваше Кар. — Базил беше вашата последна надежда, господин съветник.
Той помълча и внезапно скочи от креслото.
— С тебе е свършено, Вурдан!
Неприличният звук в името му го удари като плесница. За да бъде толкова нагъл, Кар трябваше да бъде абсолютно сигурен в края на началника си.
— За какво си дошъл тук? — едва-едва изговори Бурдан.
Кар отново седна в креслото и доволно се усмихна.
— Това вече е истински разговор, Вурдан. Първо ще кажа какво е положението ти. Срещу тебе е издадена заповед за арестуване по обвинение в държавна измяна.
— Центърът за лоялност е в мои ръце — промърмори Бурдан, без сам да вярва на думите си.
— Беше до тази вечер. Сега положението се промени. Пред съществуващото предателство аз бях принуден да взема властта в свои ръце. Сега искам да ме изслушаш, преди да реша какво да правя с тебе.
— Добре — тихо каза съветникът.
Кар се облегна назад и заговори, смесвайки думите с апетитно мляскане.
— Преди известно време в Аткран се появиха четирима души, които почти веднага бяха обявени за затворници от клас нулев, раздел строго секретен. За тях знаеха само трима — Ирзал, Нод Карлар и ти, Вурдан. С вашите общи усилия бяха унищожени всички останали свидетели, главно войници и жители на квартала, в който сега се намира Синята кула. След смъртта на първите двама, единствен собственик на тайната около затворниците оставаш ти. Постара се дори да унищожиш всички документи от досиетата на затворниците, освен имената и снимките, Предлагам ти да разкриеш истината.
— А какво ще получа за това?
— Свобода — учудващо кротко каза Кар. — Един час свобода. Повече не мога да ти осигуря. Но мисля, че за това време ще успееш да избягаш някъде.
Бурдан отхвърли одеялото и стана от леглото.
— Лъжеш! — извика той. — Няма да го направиш, Кар!
— Може би ще го направя, а може и да не го направя — развеселено подхвърли Кар. — Не усещаш ли, че това е цялата прелест на играта. Ти нямаш изход, Вурдан, и сега трябва да решиш дали да изгубиш тайната си, без да получиш нищо, или да рискуваш и да се хванеш за нищожния шанс, в който не можеш да бъдеш сигурен. Е, какво ще кажеш?
— Не! Нищо няма да кажа и тайната ще умре с мене!
— Така и предполагах — радостно каза Кар. — Но откъде си измислил, че искам да те убия? Нима ме смяташ за толкова глупав? Не, скъпи Вурдан, ти ще попаднеш в Центъра за лоялност и там ще кажеш всичко. Разбираш ли сега, че изгуби? Аз предварително знаех, че ще получа тайната по един или друг начин. Сега се приготви. Пред вратата чака лично новият ръководител на Центъра.
Като зашеметен Бурдан се наведе и вдигна дрехите си от пода. В главата му като топки се блъскаха мислите за Центъра по лоялност, за невъобразимите, страшни, изтънчени мъчения, които превръщаха човека в животно, отнемаха разума му, размазваха го като парцал и накрая изтръгваха от него всичко, което е говорил, мислил или дори не е посмял да помисли. Само представата за ужасите на Центъра можеше да го накара да завие от ужас, да се просне пред Кар, да целува краката му, да разкрие тайната… Но някакви останки от здрав разум му подсказваха, че това ще бъде безполезно. Бившият секретар играеше игра, в която Бурдан непременно трябваше да загуби, както стана преди малко с отхвърленото предложение.