— А именно?
— Не се правете на наивен! Знаете за какво става дума. Ние искаме да разкриете своята тайна пълно и докрай.
Внезапно уморен до смърт, Базил поклати глава.
— Това прилича на кошмар. Всички в този свят искат от мене нещо, което не зная.
— Ще узнаете! Ние имаме средства, с които ще ви накараме да заговорите. Но тогава вече няма да бъдете човек.
— Повтарям ви, аз не знам нищо. Паметта ми е изтрита, разбирате ли това? Кажете ми какво искате от мене и тогава поне ще можем да преговаряме, но не искайте невъзможното.
За момент изглеждаше, че резидентът е готов да му повярва. Сетне той се отдръпна и заплаши Базил с юмрук.
— Вие знаете всичко. Не случайно аткранските тирани ви придават такова голямо значение. Има някаква тайна, която заплашва целия свят, която може да даде неограничена власт. Желаете или не, ние ще я изтръгнем от мозъка ви. След малко ще бъдете изпратен за велика Зебара и ще попаднете в отдела за борба против вътрешните врагове. А там знаят как да разговарят. Физическите мъчения, а още повече психическите…
Лек шум прекъсна думите му. Някой чукаше на вратата. Три тихи удара, пауза, нови три…
— Идват за вас — каза резидентът. — По пътя ще трябва да решите позицията си, защото попаднете ли веднъж в Зебара, с вас е свършено, ако продължавате да бъдете наш враг.
Чу се как някой в съседната стая отвори скърцащата врата. И веднага се раздаде пронизителен, отчаян вик. Тътнежът на изстрелите изпълни тясното пространство между стените. С разширени от изумление очи резидентът се обърна назад.
Изпъвайки напред окованите си ръце, Базил неловко скочи на крака. Стоеше прав до стената и виждаше през полуотворената врата как в съседната стая нахлуват войници в сини униформи.
Когато резидентът погледна Базил, лицето му беше спокойно. С тих, равен глас той безстрастно произнесе:
— Не мислете, че сте спечелил, уважаеми. Не е така.
Дясната му ръка за миг се скри под черната дреха, после описа рязко движение напред. Нещо блесна между телата им и с хрущящ звук се заби в корема на пленника. Базил усети как ножът потъва навътре, как прорязва вътрешностите и спира, задържан от предпазителя на дръжката. Не чувствуваше болка, само странен хлад се разля по тялото му и лицето на зебарския шпионин потъна в мъгла.
Когато войниците от щурмовата група застреляха резидента, Базил лежеше неподвижно на пода и около него растеше тъмна локва кръв.
Главният лекар на болницата за клас нулев неуверено пристъпи от крак на крак и заби поглед в килима. Не смееше да погледне господин съветника в очите, макар че всичко беше наред.
Кар усещаше, че внушава страх и това му доставяше удоволствие. Той нарочно удължи мълчанието до онзи момент, когато лекарят се почувствува непоносимо. После изведнъж скочи на крака и запита:
— Как е пациентът?
— Па-па-циентът е здрав, господин съветник — заекна главният лекар. — Знаете, че за нас главното е човекът още да бъде жив, когато го докарат в болницата. Всичко останало няма значение. Медицината на великия Аткран е способна на чудеса.
— Радвам се, че досега така старателно изпълнявахте своя дълг — заплашително рече Кар, като че знаеше точно кога медикът ще престане да изпълнява дълга си. — Да отидем да го видим заедно.
— Разбира се, разбира се, господин съветник — и лекарят се засуети, отвори вратата, придържа я, докато Кар излезе в коридора, след това побърза да го настигне.
Асансьорът ги спусна в дълбоките подземия под резиденцията. Те излязоха и закрачиха по ярко осветения коридор. Две вериги войници стояха край стените неподвижно, стиснали висящите на гърдите им автомати. Началникът на охраната чакаше в дъното на тунела до масивната стоманена врата.
— Отвори! — заповяда Кар.
— Слушам, господин съветник.
Задъхан от старание, възрастният офицер набра шифъра, завъртя колелото и дебелата врата бавно се отмести. Зад нея се разкри тясна стаичка с грапави бетонни стени, на които бяха прикрепени четири телекамери. В центъра, върху желязно легло спеше Базил. Ръцете и краката му бяха изпънати, прикрепени с белезници за пръчките на леглото.