Лицето на чиновника моментално се преобрази. Той впери жалостен поглед в тавана, блъсна се с юмрук в хилавите гърди и зарида:
— Виновен съм, господин нулев! Достоен съм за висшето наказание! Аз извърших такова престъпление, което не може да се прости дори от висшето великодушие на непобедимия Аткран…
Колкото и странно да изглеждаше, това не беше лицемерие. Чиновникът бе изпаднал в някакъв самоунищожителен екстаз и призоваваше да бъде наказан, изтрит от лицето на земята, за да не мърси свещената територия на великия Аткран. След няколко опита да го върне към нормално състояние, Васил отпусна ръце. Урман изгуби търпение, грабна хленчещия нещастник и го отмъкна навън. След малко се върна сам, тежко седна на леглото и избърса потта от челото си.
— Що за птица е това? — запита Васил.
— Уф! — сърдито изпухтя четириръкият. — Не разбра ли? Обикновен чиновник. Изглежда, не си присъствувал на покаяние. Това е нормално явление. Признай си и висшето милосърдие ще ти прости… Само че този път нашият човек не се доверил на милосърдието. Извършил някакво дребно прегрешение и толкова се уплашил, че решил да избяга. Слуховете за нашите подземия стигат навсякъде… Изскочил чиновникът от канцеларията и се спуснал в първата шахта, която му попаднала пред очите.
— И… той наистина ли е такъв?
— Наистина! — избухна Урман с непонятна ярост. — Целият свят е такъв! Разбираш ли сега, че нищо не можеш да промениш? Първото, което човек усвоява още от детството си, това е страхът. С тебе е свършено, когато знаеш, че братята по лоялност знаят всяка твоя стъпка, могат да направят с тебе каквото искат, а ти си безпомощна жертва. Всичко, всичко е прекършено! Само отделни единици се запазват като хора, а и от тях почти всички загиват. Е, какво ще правиш в този свят? Каква цел ще ни посочиш, освен да преживяваме както можем?
— Не знам — каза Васил. — И не очаквай от мене решение на всички въпроси. Това е твой свят, зеб-заб!
— Знам, че е мой този зеб-заб свят — тихо се съгласи Урман. — Добре, да не говорим за това. По-добре кажи какво прочете в тези книги.
— Странни неща прочетох — замислено каза Васил. — Методите, които се използуват за биологични превръщания, са прекалено слаби. По всички правила те не би трябвало да действуват. А действуват…
— И още как! — ядовито подметна бунтовникът.
— Тъкмо това ме смущава. Разбираш ли, аз проверих всичко. Целият процес, по който става преобразуването, прилича само на подготовка, на начален тласък. Дълго си блъсках главата и накрая се сетих за радиацията. Радиацията сама по себе си ускорява мутациите… искам да кажа естествените промени на организмите. А вашата планета е по-малка и това е позволило на по-голямо количество радиоактивни елементи да се задържат в кората. Цялата еволюция е протичала в условията на повишена радиоактивност. При това положение много животински видове са се оказали податливи на мутации. Разбираш ли ме?
— Разбирам те — изсумтя Урман. — Мене с учени думи няма да ме уплашиш. Говорил съм с всякакви хора.
— Най-сигурно доказателство са агалите. Те сами са постигнали онова, което при човека се извършва със сложни машини. Но все едно, целият човешки род на тази планета е податлив на принудителни промени. Именно затова е било лесно да се открие пътя към биологичните превръщания.
Урман вече не беше толкова скептичен. Той разтърква слепоочията си и кимна.
— Ясно… И доста просто. Имам само един въпрос. Ами ти? Нали идваш от друга… планета. Доколкото си спомням, разказваше, че си бил превърнат в къртица.
— Не е било толкова трудно — каза Васил. — В края на краищата, важен е принципът. Предполагам, че устойчивостта на тялото ми доста ги е учудила, но след дълги усилия са успели да ме преобразят. А обратното превръщане е значително по-лесно. Тия брошури твърдят, че организмът запазва нещо като матрица за предишното състояние и е достатъчно да се действува по нея.
— Аха… — промърмори Урман. — Благодаря за поясненията. Само че не виждам каква полза ще има от всичко това.
— За ползата ще говорим друг път — отсече Васил. — Имам една идея и искам да я проверя. Ще ми позволиш ли да се заема с този Етикап?
Урман махна с ръка.
— Прави с него каквото щеш! Не ме интересува. Все едно, при първия възможен случай ще избяга и сам ще се яви в Центъра за лоялност.
— Благодаря — каза Васил и излезе от стаята.