„Но защо не се радвам? — мъчително помисли той. — Защо не мога да се зарадвам?“
И за да прикрие смущението си, махна с ръка към странния апарат и небрежно запита:
— Какво е това? Хиперпространствен предавател, нали?
— Точно така — каза Антеро. — Миналия път не успях да дойда навреме. Когато пристигнах, заварих само развалини. С много труд си пробих път надолу и реших да си устроя тук нещо като главна квартира. Измъкнах тия двамата от плен… А сега и ти дойде. Добре, че електроцентралата е мощна. Свързах се със Земята. Обещаха да пристигнат незабавно.
— Защо бързаш толкова? — запита Васил.
— Как да не бързам. Я чуй какво приказват.
Антеро завъртя копчето на самоделен радиоприемник и през шума на смущенията заговори бодър глас:
— Властта в сигурни ръце… нашата победоносна армия… несметни пълчища от бунтовници… хиляди убити… бягат в паника… близка победа… подземните крепости на великия Аткран… прочистени завинаги…
Гласът млъкна. От приемника се разляха звуците на боен марш.
— Така стоят нещата — каза Антеро. — Преди един час е бил извършен военен преврат. Досегашната диктатура ще изглежда като сладостен спомен в сравнение с онова, което тепърва ще става. Сега е време да се измъкнем оттук. За нас страшно няма, сам знаеш. Ако трябва, ще се заемем с масова хипноза.
Васил кимна. Да, страшно нямаше. Курсантите от Космическата академия могат да се измъкнат от всяко положение. Корабът от Земята ще пристигне скоро. Ще ги вземат. И ще отлетят обратно, а планетата ще остане сама със своите проблеми. Тя още дълго ще бъде сама, преди групи от специалисти по контактите да я изучат, да съставят подробен план за действие и да започнат това действие.
Ще мине много, много време…
Грохотът на боя разтърсваше стените. От страничните тунели се измъкваха ранените, превързани набързо с мръсни, окървавени бинтове. Носачите притичваха с глухо пъшкане под маските, грабваха сандъци с патрони от склада и изчезваха обратно.
Урман и Магдал стояха един срещу друг, почти опрели гърди в гърди. Загледан през стъклата в очите на разбойническия главатар, четириръкият отсече:
— Можеш да избираш, Магдал. Или незабавно ще си тръгнеш заедно с всички твои хора, или…
— Или? — рязко запита Магдал.
— Или ще се подчиниш. Зеб-заб, сега не е време за спорове!
Подземието затрепера от страхотна експлозия. Подът под тях се разтърси. Магдал изгуби равновесие и падна. Урман протегна ръка, за да му помогне, но той го отблъсна и се изправи сам. Цялото му тяло се отпускаше, като че високомерието излиташе от него през невидим клапан.
— Нямам изход — унило произнесе Магдал. — Моите хора са на твое разположение… и аз с тях.
— Добре. Взимай всички и ги води към десния тунел. Левия, както усети, току-що го взривиха. Дръжте отбрана, доколкото можете, после се оттегляйте насам.
— Ясно — Магдал се завъртя и гласът му разцепи адския шум. — Ей, вие, сев-сав нехранимайковци, вражи чеда, напред!
Разбойниците с вой се втурнаха след него. Урман се загледа към тази мръсна, парцалива войнствена тълпа, но някой го потупа по рамото. Обърна се и видя Базил. Още трима души с противогази стояха до него — двама високи и един нисък.
— Базил! — радостно извика Урман. — Върна се!
— И водя още трима — прекъсна го Васил. — Но сега не е време за разговори. Колко сте тук?
— Стотина човека. Събирам останките от всички групи, които…
— Добре — бързо каза Васил. — Пътят към планината Дзарганай е почти чист. Беше чист, когато идвахме, но след нас там се появиха войници. Събирай веднага хората си. Ще трябва да си пробием път.
За повече приказки нямаше време. Урман само кимна и се втурна след бандата на Магдал.
Васил огледа залата. Ранени, насядали и налягали край стените, набързо разковани сандъци с патрони и гранати, изпочупени дъски, провлачени мръсни бинтове, жълтеникава светлина, дим и трясък. Стотина човека… Колко е това в сравнение с армията? Нищо, навярно… Това е сигурна гибел. Сами можем да се измъкнем, но така… Един шанс от сто. А Антеро все пак е чудесно момче. И Едуард. И Аркашка. Можеха да откажат. Имаха право да откажат. Имаха право дори да го задържат насила…
Само че не го направиха.
Нов взрив. От десния тунел изскочи Урман и след него започна да извира колона от изпоцапани, уморени, окъсани хора с трескав блясък в очите под противогазите. Урман крещеше команди с прегракнал глас. И тълпата се събираше, превръщаше се в изтощена, но все още непобедена въоръжена група, която щеше да направи всичко, за да се измъкне от обръча.