— Какво ще стане, ако влезете в бой?
— Липсват ни хора, там е проблемът. Макферсън е тръгнал насам с осемстотин души, но не знаем кога ще пристигне. Същото важи за Фрейзър и Комарти, които разполагат с хиляда и петстотин души. По мои сметки в момента разполагаме най-много с пет хиляди войници.
— А Къмбърленд?
— Тук сме изцяло зависими от хората, които носят сведенията. Великият разузнавач на О’Съливан, който съобщи, че англичаните са заседнали на брега на Спей, смята, че армията им наброява около седем хиляди души, докато по-надеждните хора започват от десет хиляди.
Какво препоръчва лорд Джордж Мъри? — попита смутено Дейдре.
Алуин се усмихна уморено.
— Когато О’Съливън получи следващия си пристъп на мигрена, да му пуснат малко повечко кръв, най-добре с остра кама.
— Господи! Пак ли се карат?
— Всъщност те никога не са преставали. В отчаяното си положение принцът предпочита да слуша ласкателствата на О’Съливън, а не голите факти на лорд Джордж. Сега е решил лично да поведе армията в голямата битка.
Дейдре скочи уплашено.
— Той изобщо умее ли да…? Искам да кажа… той никога не е командвал армия, нали?
— Лорд Джордж му предостави да командва участък от второстепенно значение, където не можеше да върши глупости. Но в крайна сметка армията е негова и той има право да я води.
— Как ще постъпи лорд Джордж?
— В никакъв случай няма да стои и да гледа — не и след като извърши оглед на бойното поле, което според онзи проклет ирландец е идеално! Лорд Джордж беше бледен като смъртник, когато се върна, защото местността под Кулодън е равна и гола и артилерията на Къмбърленд може да ни изтреби до крак. Като алтернатива нашият генерал предложи една клисура до Наирн, където вражеската артилерия би била практически безвредна, а хълмистият и горист терен напълно би съответствал на военната тактика на шотландците.
— Защо тогава принцът настоява на Кулодън?
Алуин отмести поглед от огъня и впи поглед в сърцевидното лице на жена си. Военната стратегия изведнъж престана да го интересува, защото добре оформените гърди се подаваха изкусително изпод завивката, а в скута му се движеше стегнато задниче.
— Кулодън — зашепна дрезгаво той, докато пръстите му се плъзгаха между бедрата й, — ще затвори пътя на Къмбърленд към Инвърнес. Херцогът много иска да си го възвърне, докато принцът не е готов да го предаде.
Дейдре разтвори бедра и очите й пламнаха от страст.
— Ти си напълно свободен да влезеш в Инвърнес, любов моя!
21
Малкият отряд напусна Мой Хол на разсъмване. Алекс и Алуин придружиха жените си до мястото под Инвърнес, където се пресичаха военните пътища, където неохотно ги оставиха под защитата на Струан, Дамиен и двадесетина тежковъоръжени мъже. За да облекчат сбогуването, Катрин и Дейдре ги изпратиха с усмивки, но оттогава и двете седяха безмълвно на седлата и се бореха със сълзите си.
Струан Максорли изобщо не се радваше на поръчението си. Инстинктът го предупреждаваше за витаеща наоколо опасност. Беше сигурен, че предстои голяма битка, и я чакаше с нетърпение, за да излее насъбралия се в сърцето му гняв. Измамата и предателството на Лаурън го бяха засегнали дълбоко; той не съжаляваше, че я бе убил, но беше твърдо убеден, че единствено проклетите англичани бяха виновни за пропадането й. Те бяха покварили неговата Лаурън, бяха напълнили главата й с мечти за богатство и лукс — той не преставаше да си внушава това, макар че разумът му нашепваше друго. Най-голямото му желание беше да си отмъсти, а той можеше да върти шотландския меч много по-добре от десет други мъже, даже с една ръка!
Арчибалд Камерън беше закърпил ранената му ръка, доколкото беше възможно, но пръстите си останаха сковани и изкривени. Затова Струан си беше поръчал кожена ръкавица, която му стигаше до лакътя, и чиято външна страна беше обкована с дълги метални бодли. Щом удареше с нея, от лицето на противника нямаше да остане почти нищо!
Дамиен също бе протестирал срещу заточаването си в Ахнакари и беше капитулирал едва след двучасов словесен двубой с Алекс. По време на дългата езда той мислеше преди всичко за бременната си жена, която бе оставил сама в Лондон, и за детето, което може би никога нямаше да види.
Времето не допринасяше за повишаване на настроението. Небето отново и отново отваряше шлюзовете си, а Лох Нес беше потопен в призрачна мъгла и минаващите нямаше как да не повярват, че в дълбините му живее грозно чудовище. Пътищата бяха хлъзгави, Струан често изпращаше разузнавачи, които да се уверят, че в горите не дебнат неприятели.