— Отведи жените в горичката, но се престори, че просто искаш да се поразтъпчеш. В случай, че възникнат неприятности…
Изречението остана недовършено, защото изстрел от мускет разкъса внезапно тишината, а на пътя се появиха двама или трима разузнавачи на коне и изкрещяха предупредително:
— Сасенах!
Струан поведе хората си към края на гората, където се бяха появили първите червени мундири. Дамиен се втурна към Катрин и Дейдре, заповяда им да легнат на земята и да изпълзят към близката скала, където куршумите не можеха да ги достигнат. Самият той извади сабята си и се хвърли в битката, която се водеше с пушки, пистолети и мечове. Вдъхновен от прастарите бойни викове на планинците, той се би геройски, докато накрая го обкръжиха трима англичани…
Вцепенени от ужас, двете жени клечаха зад скалата. Въздъхнаха облекчено едва когато Струан дотича при тях и попита:
— Всичко наред ли е, момичета?
— Да — заекна Дейдре, — само че… едва не умряхме от страх.
— Това е нормално — ухили се Струан, макар че по лицето му нямаше следа от страх или напрежение. Но вътрешно беше много загрижен, защото половината от хората му бяха мъртви или ранени, а англичаните, които бяха избягали в гората, със сигурност щяха да опитат втора атака.
Когато Катрин нададе пронизителен вик, той реши, че отново ги нападат, но тя мина, олюлявайки се, покрай него, и падна пред едно тяло.
— Дамиен! Божичко… Дамиен!
Брат й лежеше с разкъсани дрехи и облян в кръв, едната му ръка заровена в земята, главата извърната настрана, с широко отворена уста, от която капеше кървава слюнка.
— Дамиен? — пошепна с надежда Катрин.
При звука на гласа й остъклените сини очи потрепнаха.
— Слава на бога! — изхълца тя. — Ти си жив! Не мърдай, моля те… Ще ти помогнем!
Дамиен събра последните си сили, отвори очи, погледна я и се усмихна с окървавените си устни. После от гърдите му се изтръгна дълбока въздишка и очите му се затвориха завинаги.
— О, не, Дамиен… не! — изпищя Катрин.
Максорли се опита да намери пулса на Дамиен, но тъжно поклати глава.
Земята се разлюля под краката на Катрин, тя нададе задавен вик и падна на колене пред мъртвия си брат.
— Не мога да повярвам! — Арчибалд Камерън се изплю шумно на земята. — Онова копеле отложи битката, защото има рожден ден!
Алекс и Алуин размениха уморени погледи. Нямаха нищо против, че херцог Къмбърленд предпочиташе да празнува, вместо да се бие. Денят и без това беше напрегнат и изнервящ. Първо сбогуването с Катрин и Дейдре, после — по обратния път — учудения въпрос на един селянин защо не са с остатъка от армията на мочурището Друмоси.
Двамата бяха препуснали натам като луди и когато пристигнаха малко след единадесет в Кулодън Хаус, където принцът беше разположил главната си квартира, приятелите им потвърдиха, че малко след девет Чарлс Стюарт наистина беше отвел войската си на равнината край Кулодън, твърдо решен да влезе в историята като величав главнокомандващ.
Облечен във великолепна червено-синя униформа, стиснал в ръка меч, украсен със скъпоценни камъни, той обиколи строените полкове, за да чуе приветствените викове на войниците. За съжаление в цялата тази работа имаше един малък недостатък — неприятелят не се виждаше никъде!
Към обед войниците се бяха накрещели до насита, мръзнеха под студения дребен дъжд и все по-често се питаха защо трябваше да стоят на полето. Към три и последните осъзнаха, че петнадесети април ще отмине без битка. Междувременно водачите на кланове бяха узнали, че по случай рождения си ден Къмбърленд беше отпуснал на войската си щедри порции месо, сирене и ром, докато те не бяха в състояние да осигурят на изгладнелите си войници дори хляб и бира. Всеки беше длъжен сам да се погрижи за прехраната си. Много войници трябваше да обикалят с часове из околните села, докато намерят нещо за ядене или сено за спане.
В Кулодън Хаус бе свикан военен съвет и Алекс и Алуин се възползваха от този промеждутък, за да се погрижат за конете си.
— Надявам се, че лорд Джордж ще се въздържи и няма пак да нарече ирландеца „идиот“ — въздъхна Алуин.
— О’Съливан си е идиот! — изръмжа Алекс и за трети път изтри гърба на Шедоу със слама, за да покаже на верния си жребец, че съжалява за главоломното сутрешно препускане. Той беше нахранил коня със собствените си овесени питки и дори го поглези с две ябълки, които Лаклън Макинтош бе откраднал от избата на един селянин.
И Алекс беше само човек — умираше от глад и мръзнеше, но най-много му липсваха любимите тънки пури. Към това се прибавяха мъчителни болки в главата и безпокойство, което не можеше да си обясни.