— Как мислиш, докъде ли са стигнали днес? — попита Алуин.
Алекс вдигна рамене.
— Надявам се да са близо до Уркварт Касъл, където ще нощуват. Може би са вече в леглата.
Алуин огледа внимателно затвореното лице на приятеля си.
— Дейдре и Дамиен ще се погрижат Катрин да не се преуморява, колкото и Струан да бърза да се върне при нас.
Измъчена усмивка беше единственият отговор на Алекс. Алуин не знаеше с какво друго да го утеши, а и той си имаше свои грижи. Скитническият живот отдавна му беше омръзнал. Единственото, което искаше, беше вечер след вечер да седи с Дейдре пред огъня, както бяха направили снощи, и да кове планове за бъдещето. Искаше дом и деца, копнееше за собствено парче земя, искаше да остарее в кръга на семейството си.
Двамата бяха изтръгнати от нерадостните си мисли, когато вратите на Кулодън Хаус се отвориха с трясък. Значи военният съвет беше свършил! След малко в обора се появи развълнуваният Лохиел.
— Лорд Джордж успя да убеди принца, че не бива да чакаме атака от страна на Къмбърленд, а трябва ние да го нападнем още щом падне нощта.
— Тази нощ? — извика стреснато Алекс.
— Да, братко — извика въодушевено Доналд. — Това е най-доброто време, защото англичаните ще бъдат уморени от празнуване и пияни. В Престънпанс и във Фалкирк ги изненадахме и ако и този път успеем, войната окончателно ще се реши в наша полза.
— Но как ще съберем хората си толкова бързо? — възрази практичният Алуин. — Освен това до лагера на Къмбърленд има поне десет мили, а нашите хора не са яли нищо от сутринта…
— Да, да, знам какво искаш да кажеш, Макайл, но сега не можем да се съобразяваме с гладните им стомаси. Онзи проклет ирландец пак заяви, че ние, шотландците, сме се огъвали и при най-малката криза!
— Може би е най-добре да направим това — промърмори Алуин под носа си, но Лохиел го чу и го прониза с гневен поглед.
— Честта е единственото, което мъжът не може да губи и намира, както си иска — изрече убедено той. — Веднъж загубена, тя е загубена завинаги и този позор се пренася върху децата и внуците му. Мъж, който се грижи повече за живота, отколкото за честта си, може само да се надява, че господ ще се смили над душата му.
Алекс посегна към седлото на Шедоу.
— А ние можем само да се надяваме, че тази нощ и бог, и най-вече Къмбърленд ще се смилят над нас! — изръмжа той.
По същото време херцог Къмбърленд се разхождаше напред-назад в библиотеката на Балблеър Хаус, сложил ръце на гърба си, при което коремът му изпъкваше повече от обикновено. Лицето над бялата дантелена яка беше зачервено, перуката прекалено силно напудрена. В добро настроение, той отметна глава назад и избухна в гръмък смях.
— Цял ден са стояли прави? По дяволите, сигурно се е отразило зле на бъбреците им! Нашите планински приятелчета не обичат подобни представления!
Хамилтън Гарнър си позволи усмивка и малка шега.
— Смятам, че до утре дъждът ще е отмил най-страшната воня. Херцогът изтри една сълза от ъгълчето на окото си.
— Още нещо, майоре? Имате дяволски самодоволен вид. Или се лъжа?
— Узнахме, че принцът е поел главното командване, а лорд Джордж Мъри е получил само някакъв незначителен полк.
Къмбърленд смръщи чело.
— Сигурен ли сте? Защо му е на принца да свали най-добрия си стратег?
— Сигурно от жажда за слава — предположи Гарнър.
— Значи е още по-глупав, отколкото го мислех досега. Е, за нас това е от голяма полза…
— Според мен няма вече за какво да се тревожите, Ваша светлост — увери го майорът. — Ние сме почти два пъти повече от тях.
— Досега това не пречеше на бунтовниците да ни побеждават — отговори сърдито херцогът. — Нито при Престънпанс, нито при Фалкирк.
— И двата пъти армиите ни бяха заварени напълно неподготвени.
— Да, явно тактиката им е да се промъкват посред нощ през блатата и после да се появят изведнъж от нищото.
— Вече наредих нощните постове да бъдат утроени и да се сменят на всеки час — съобщи Гарнър. — Гарантирам ви, че няма да се приближат дори на пет мили от нас, без да ни уведомят само след минути.
— А как преценявате настроението на войниците, майоре? Искам честното ви мнение!
Хамилтън подбра думите си много внимателно.
— Вижте, те са малко нервни и това е разбираемо, някои дори се страхуват. Макар че ги обучавахме да отразяват ефективно атаките на широките мечове, повечето все още не са загубили напълно страха си от дивите орди.
Херцогът замислено нацупи устни.
— Може би трябва да обесим няколко страхливци, за да дадем пример. Не искам да видя как армията ми бяга от неприятеля, майоре.