— Може би на нашите хора просто липсва правилната мотивация.
— Какво трябва да означава това? Да не искате да наложим с камшик всички войници, за да ги мотивираме преди сражението?
— Не мисля, че трябва да прибягваме до толкова драстични мерки. — Хамилтън извади от вътрешния джоб на мундира си няколко сгънати листа. — Този следобед в ръцете ми попадна нещо много полезно. Ще позволите ли да ви го покажа?
Къмбърленд кимна и майорът му подаде първия лист.
— Намерихме го у мъжете, които днес паднаха в ръцете ни. Става въпрос за обичайните указания на всеки генерал: войникът да се яви в корпуса си и да остане там до края на битката и т.н. и т.н.
Херцогът прегледа документа, носещ подписа на лорд Джордж Мъри, и погледна недоумяващо майора.
— Е, какво толкова особено намерихте в него?
Гарнър се засмя самоуверено.
— Позволих си да помоля един от най-сръчните ни писари да копира указанията… и да ги допълни с едно изречение!
Къмбърленд изчете намръщено фалшификацията, която не се различаваше от оригинала, и стигна до допълнението: „В никакъв случай, при никакви обстоятелства да не се проявява милост към неприятеля.“
— Разбирам — промърмори херцогът. Такава заповед означаваше, че и ранените трябваше да бъдат безмилостно убивани. Тя потвърждаваше слуховете, че планинците са диваци, които принасят на друидите си човешки жертви и пият кръвта на неприятелите си. Естествено това не беше вярно — точно обратното, той знаеше, че Чарлс Стюарт се отнасяше особено внимателно към ранените и пленниците. Ала не можеше да се отрече, че войникът, който рискува на бойното поле само поражение, се бие с много по-малка готовност от онзи, който се бои, че ще бъде безмилостно заклан.
— Заклех се завинаги да изтрия якобистката паплач от лицето на земята — проговори глухо Къмбърленд, — даже ако за тази цел се наложи да убия стотици и хиляди жени и деца.
Хамилтън Гарнър търпеливо чакаше решението на своя генерал. След кратко колебание херцогът хвърли в огъня оригинала на лорд Джордж и върна фалшификацията на майора.
— Вие ще се погрижите това писание да попадне, където трябва, нали, майоре?
Смарагдовозелените очи на Гарнър засвяткаха доволно.
— Както винаги, можете да разчитате на мен, Ваша светлост.
22
Около осем вечерта, малко след падането на мрака, лорд Джордж даде заповед за тръгване. Собствените му хора и кланът Камерън образуваха авангарда, войниците на лорд Дръмънд се формираха в средата, а ариергардът остана под командата на принца и херцог Перт.
След силните дъждове пътищата бяха хлъзгави и войската напредваше бавно. Колоната се разтегляше непрекъснато и накрая разузнавачите, изпратени напред от лорд Джордж, съобщиха, че за изненадващо нападение не може и да се мисли, тъй като лагерът на Къмбърленд е охраняван от безброй постове. След кратко съвещание с Лохиел и няколко офицери генералът, макар и неохотно, реши да се върне, което доведе до ново жестоко скарване с О’Съливан. След като ирландецът нарече лорд Джордж страхливец и предател, Александър беше готов да го застреля, а Лохиел, полковник Ан Мой и Макджиливри едва успяха да убедят принца, че би било самоубийство да продължат напредването.
Изтощените мъже едва се дотътриха до Кулодън Хаус, намериха си места за спане в обширния парк и за няколко часа забравиха дори празните си стомаси. За съжаление им беше отредена твърде кратка нощна почивка, защото още на разсъмване бяха събудени със страшната вест, че армията на Къмбърленд се готви за атака.
— И не забравяйте, момичета — дръжте главите си постоянно наведени! — нареди шепнешком Струан.
Катрин кимна мълчаливо, навлажни устни и стисна здраво заредения пистолет. След вчерашния сблъсък тя се подчиняваше сляпо на всяка заповед и не се възпротиви дори когато Максорли заяви, че смята да ги върне в Мой Хол, тъй като е прекалено опасно да изминат дългия път до Ахнакари само с десетима придружители.
— Не мога да проумея как вижда и чува в тази пустош — прошепна Дейдре. — Откъде може да знае, че те са наблизо? Самата аз от часове не съм чула нищо подозрително.
— Струан е прекарал целия си живот в планините и горите. Вероятно това е изострило инстинктите му.
Дейдре отново се учуди на спокойствието на бившата си господарка и сегашна приятелка, която само преди ден бе загубила любимия си брат, а сега трябваше да се катери по скали и непристъпни пътеки, за да избяга от преследващите ги англичани. Катрин не се поколеба да се скрие дори в една воняща животинска бърлога, упорито отказваше да яде повече от спътниците си, помогна на Дейдре да превърже ранените и предостави единствения кон, когото бяха успели да хванат след нападението, на двама ранени, без да се оплаче нито веднъж от уморителното ходене пеша.