— Коуп е опитен пълководец — отговори лорд Джордж Мъри, главнокомандващият бунтовническата армия. — Много добре знае, че не можем да го нападнем на такова място. Затова ще стои там и ще чака, докато пристигне подкрепление от Лондон и ни заклещи в тази неудобна позиция. Аз бих предложил да се оттеглим навреме. Хората му са уверени в силата си, което е много важно, макар че повечето са посещавали военната академия, но никога не са влизали в бой.
Джордж Мъри беше едър, елегантен мъж в началото на петдесетте, надарен стратег, който се бе присъединил към армията на принца в Пърт и беше готов да рискува за краля и родината не само значителното си богатство, но и живота си. Ала не беше готов да загуби и едното, и другото заради сляпата омраза и некомпетентността на чужди хора — качества, които за свое съжаление бе открил у принц Чарлс. Принцът остана много разочарован, когато водачите на клановете настояха военното ръководство да бъде поето от генерали. Много повече му се искаше той лично да води шотландците от победа към победа, възседнал белия си жребец.
— Ако имаме глупостта да нападнем Коуп отстрани — подчерта лорд Джордж, без да се притеснява от гневното лице на принца, — оръдията му ще ни накъсат на парченца още преди да сме прекосили и половината равнина.
— Вие очевидно не храните особено доверие в нашата армия, сър — промърмори сърдито Уилям О’Съливан. Ирландецът беше близък приятел и съветник на принца и застъпваше мнението, че главното командване е трябвало да бъде поверено единствено на него. Завистта го караше при всеки удобен случай да очерня и злепоставя Мъри. Още повече, че братът на лорда беше от най-яростните вити и правителството му бе предложило висок пост в армията на Хановерците. О’Съливан използваше тези факти, за да внушава на Чарлс, че генералът би могъл да бъде предател и шпионин и, че трябва да се пазят от него.
Лорд Джордж обаче не се остави да го предизвикат.
— Лъжете се — отговори спокойно той. — Изпитвам огромно уважение към смелостта и усърдието на нашите шотландци. Именно затова държа всички да останат живи.
— Безброй битки са се водили в равнинни области — продължи да го дразни ирландецът. — И при най-добро желание не мога да проумея защо вие имате проблеми да се сражавате тук.
— Тогава ще ви обясня, сър. Ако сражението в равна местност има изгледи за успех, една срещу друга трябва да застанат две горе-долу равни по численост и въоръжение армии. За съжаление тук случаят не е такъв — ние нямаме оръдия, нямаме почти никаква кавалерия, твърде малко от войниците ни умеят да си служат с мускет. Те са овчари и рибари, въоръжени единствено с ками или ръждясали мечове. Естествено за водачите на кланове и за офицерите е въпрос на чест да се бият в първата редица, но и те не могат да направят нищо срещу оръдията и точните стрелци на Коуп. А щом водачите паднат мъртви, овчарите и рибарите с право ще се запитат за кого всъщност рискуват живота си.
Всички водачи на кланове закимаха одобрително.
— Нашата сила се състои в ефекта на изненадата — изръмжа старият Макдоналд от Кепох. — Трябват ни възвишения, трябва ни прикритие, за да не могат новомодните оръжия на англичаните изобщо да влязат в употреба.
— Аз съм на същото мнение — подкрепи го Лохиел. — На открито ще стане кървава баня.
Колкото и да беше недоволен, принцът разбра, че ако се впуснеше в спор с тези опитни мъже, щеше неминуемо да загуби уважението им.
— Имате ли други предложения, генерале? Не можем ли по някакъв начин да се отървем от Коуп? Не е ли възможно да се възползваме от мочурището в наша изгода?
Лорд Джордж се обърна към Лохиел.
— Доналд, доколкото знам, твоите хора са изследвали мочурището. Възможно ли е армията да премине през него?
Под мъдрото ръководство на Лохиел кланът Камерън беше изиграл решаваща роля във всички досегашни победи на бунтовниците. Доналд беше благоразумен мъж, който запазваше хладнокръвие даже в най-горещите битки. Макар и предан на делото на Стюартите и твърдо решен да помогне на принца да извоюва победата, той мразеше неизбежно свързаното с това кръвопролитие.
— Брат ми Александър лично огледа местността — съобщи отмерено той. — На места тинята стига чак до хълбоците, навсякъде гъмжи от водни змии и увивни растения. Той прецени, че ще са необходими най-малко четири или пет часа, докато прекосим блатото, но преминаването ни ще бъде свързано с толкова шум, че ще събудим половин Единбърг. А ако Коуп усети маневрата ни, шепа стрелци ще са достатъчни да ни изпозастрелят като патици в езеро.
— Няма ли път, който води през блатото? — попита гневно принцът.