Александър чу пронизителния крясък на някаква нощна птица, спря и плъзна поглед над тъмното тресавище. Беше си заповядал да обиколи три пъти лагера и обиколката му се отрази много добре. Нервите му вече не бяха опънати до скъсване, тялото престана да го мъчи, отново можеше да мисли ясно.
При третата обиколка успя да съсредоточи вниманието си върху предстоящата военна акция. Беше напълно съгласен с преценката на Лохиел: ако Коуп узнаеше, че бунтовниците са замислили фронтално нападение, шансовете им за успех ставаха нищожни. Прекосяването на блатото трябваше да стане в пълна тишина и мрак, за да не оставят време на генерала да премести проклетите си оръдия на друга позиция. Ефектът на изненадата открай време играеше съществена роля във военното изкуство на планинците, особено когато беше съчетан с бързина.
Да имаха някаква възможност да разколебаят увереността на генерала в абсолютната защитеност на лагера му! Ако подкопаеха желязната дисциплина на войниците му, ако намереха начин да ги паникьосат, както преди няколко дни на Колтс Бридж…
Споменът за онази случка накара Алекс да се изсмее. Той тъкмо беше на път към Единбърг с малък отряд от клана Камерън. Всъщност трябваше само да разузнаят кое място ще изберат англичаните за дефанзивата си, но хората му горяха от желание най-сетне да влязат в бой, защото, с изключение на няколко безобидни сблъсъка с правителствените патрули, те все още не бяха имали възможност да пуснат в употреба мечовете си, откакто бяха тръгнали от Гленфинан. Затова, когато забелязаха от другата страна на реката две драгунски дружини, веднага поискаха да ги нападнат, но преди Алекс да даде заповед за атака, драгуните хукнаха да бягат, като че дяволът ги гонеше по петите.
Планинците гледаха подире им със зяпнали уста, смаяни от страхливостта на неприятеля. Както по-късно узнаха, драгуните препускали чак до Лейт, без да проверят дали някой ги преследва.
Само един офицер не напусна мястото си на моста, напразно опитвайки се да спре бягащите. Когато видя чернокосия мъж, възседнал огромен черен жребец, който го наблюдаваше от другата страна на място, той остана като прикован на позицията си.
Алекс също го позна веднага: скованата поза, широкоплещестата фигура, безупречната униформа с блестящи месингови копчета, арогантните черти на лицето… Това не беше никой друг, освен Хамилтън Гарнър! Студените зелени очи искряха от омраза. Двамата мъже се гледаха от двете страни на моста, без да се помръднат.
След онзи дуел в двора на Розууд Хол лорд Ашброк, бащата на Катрин, беше заявил, че раната на Гарнър не е смъртоносна, но Алекс не очакваше да се срещне с високомерния старши лейтенант — междувременно явно повишен в капитан, на стотици мили от Дерби. Дамиен Ашброк му беше съобщил по куриер, че Гарнър търси навсякъде Рефър Монтгомъри и Катрин, буквално вманиачен от идеята да си отмъсти за претърпяното унижение.
Докато полкът му бягаше, Хамилтън Гарнър извади меча си и препусна към каменния мост. Нима този нагъл глупак отново искаше да го предизвика на дуел? Алекс така и не узна, защото няколко офицери се нахвърлиха върху капитана си, за да му попречат да се сражава сам.
Докато стоеше сега в края на лагера, Алекс си припомняше колко разочарован беше онзи ден. Страшно му се искаше отново да кръстоса оръжие с Гарнър, защото при първия дуел беше допуснал ужасната грешка да не нарани драгуна смъртоносно. И до днес не можеше да си обясни защо го бе оставил жив. Със сигурност не от уважение или възхищение. Може би защото беше видял сред купчината зрители едно смъртнобледо лице с разширени от ужас теменуженосини очи и дълги руси коси…
Тихи стъпки го изтръгнаха от мислите и ръката му светкавично се сключи около дръжката на пистолета, който беше мушнат в колана му. Човек, който се приближаваше изотзад, със сигурност не му мислеше доброто. Алекс беше съвсем сам — нещо, което се случваше твърде рядко, защото Лохиел беше възложил на Струан Максорли, капитана на личната му гвардия, да охранява зорко най-младия му брат. Главата на клана беше узнал, че смъртният враг на Алекс, херцог Арджил, е увеличил възнаграждението за залавянето на Камшройнайх Дуб от десет на двадесет хиляди фунта. Освен това се говореше, че Арджил бил наел професионален убиец, мъж с псевдоним „Французинът“, който се хвалел, че досега нямал нито един пропуск в стрелбата. Самият Алекс не беше особено разтревожен от тези новини — в крайна сметка кръволоците на херцога го гонеха вече цели петнадесет години, — но Лохиел не беше спокоен като него. Оттогава или Струан, или Алуин го следваха като сенки по петите, но нито един от двамата не беше толкова глупав да се приближи изотзад, и то нощем.