— Простете, господарю…
Алекс се приведе рязко и едновременно с това извади пистолета. Възрастният, бедно облечен мъж уплашено вдигна ръце, отстъпи няколко крачки назад и с треперещ глас помоли за милост.
Алекс се изправи, озова се е един скок при стареца и го сграбчи за раменете.
— Ти си един проклет глупак! Откъде можа да ти хрумне, че трябва да ме издебнеш изотзад?
— Аз не ви дебна, господарю — заекна стреснато мъжът. — Вървях тихо само защото не исках да смутя размишленията ви. Видях, че обмисляте нещо важно, и реших да почакам, докато свършите.
Алекс го пусна и прибра пистолета си под колана.
— И какво, по дяволите, е толкова важно, че рискува да получиш куршум в главата?
Старецът се поуспокои и преглътна шумно.
— Името ми е Андерсън, сър… Робърт Андерсън и знам, че нощта е кратка и, че си имате много работа, но щом чух заповедта за утре сутрин, реших, че веднага трябва да говоря с вас.
— И за какво си дошъл да говориш с мен, Робърт Андерсън?
— Аз живея с тримата си синове северно от Престън. Там отглеждаме овце заедно с брат ми Лаклан. Имам още един брат, името му е Кола, който плува с малката си лодка по крайбрежието между Абърдийн и Единбърг.
— Разбирам, брат ти пренася контрабандни стоки… Продължавай, ако обичаш.
— Ами нашите овце… понякога се разбягват, защото им се дощява да полудуват в солената вода. Първият път, когато се разпиляха, ни трябваше цял ден и цяла нощ, за да ги върнем, защото заобиколихме цялото блато. Но после, когато отново избягаха… ами, Кола тъкмо ни беше дошъл на гости и ни показа път през вонящото блато.
Александър усети как космите на тила му настръхнаха.
— Значи ли това, че има втори път през тресавището? Път, който не е обозначен на картите?
— Точно така, господарю. Във всеки случай не вярвам да го има на картите, щом нито аз, нито Лаклан знаехме за него, макар че сме прекарали целия си живот тук. — Старецът разпери ръце и вдигна рунтавите си вежди. — Не казвам, че е нещо повече от пътека, но по него се напредва бързо, защото почвата е твърда и краката не пропадат в тинята, както е по другия път.
Алекс едва успяваше да подреди мислите си. Възможно ли беше щастието да им се усмихне? Наистина ли имаше път, познат само на няколко местни контрабандисти?
— Би ли могъл да ми покажеш на картата къде точно минава тайната пътека, Андерсън?
Мъжът почеса замислено бузата си, после се хвана за главата, покрита с редки червени косми.
— Да, мисля, че ще мога… Макар че ще се справя по-добре, ако ви отведа там.
— Слушай, приятелю, ако онова, което ми каза, е вярно, след няколко часа ще преведеш цялата ни армия по тайната си пътека!
Андерсън се ухили, нахлупи вехтата си синя шапка и Алекс бързо го поведе през лабиринта от лагерни огньове и хъркащи мъже към палатката на лорд Джордж. Генералът не беше особено въодушевен, че го събудиха така внезапно, но недоволството му бързо отлетя, щом изслуша историята на Андерсън. Алекс и старецът бяха изпратени да огледат пътеката, а лорд Джордж лично събуди принца и свика офицерите на военен съвет. Разработиха нов план за сражението, който бе одобрен от всички. Към два часа сутринта Алекс се върна и потвърди съществуването на пътя, както и годността му да издържи преминаването на армията. Само след час шотландците се събраха в края на черното тресавище, обгърнато в мъгла.
3
Самотният пост в края на ожънатата нива се стресна от неясен шум. Можеше да го сравни само с бръмченето на огромен рой пчели, приглушено от мъглата, която висеше над морето като тънък воал, но към блатото се сгъстяваше и образуваше висока бяла стена, която беше в постоянно движение.
Редник Джеймс Уолъс нямаше никакво желание да стои на пост. Цяла нощ беше мръзнал, изложен на влажния морски бриз, и вече се стряскаше и от най-лекия шум. Беше си наклал огън от клонки и слама, но той нито го стопляше, нито му носеше утеха. Трепкащите пламъчета правеха призрачните очертания на мъглата още по-гротескни. За щастие постепенно се разсъмваше — той започна да различава отдалечения на километър лагер. Скоро щеше да изгрее слънцето и да прогони мъглата, мастиленочерното море щеше да се оцвети в синьо, заоблените хълмове зад Единбърг щяха да изникнат на хоризонта. От околните села щяха да тръгнат селяни с тежко натоварени каручки, за да продават стоките си в големия град.
Уолъс се прозина, почеса се между краката, усети след това една човешка потребност и отвори панталона си. Изръмжа облекчено, когато горещата жълта течност се изля върху земята и вдигна малко облаче пара. Без да посегне към мускета си, той погледна с копнеж към хоризонта и се зарадва на първите тънки розови златни ивици. Крайно време беше да го сменят. Някой друг трябваше да дойде и да стои на стража край това проклето блато!