Странният шум се чу отново, този път по-близо. Мъглата бавно се вдигаше и от другата страна на ожънатата нива се провидя нисък жив плет. Уолъс смръщи чело и невярващо потърка очите си. Вчера този плет го нямаше! Сигурно след дългата нощ страдаше от халюцинации, защото плетът най-неочаквано се раздвижи, затъркаля се по нивата като огромна черна вълна.
Войникът зяпна смаяно, когато най-сетне му стана ясно какво виждаше. Това не беше плет! Това бяха войници! Стотици… Хиляди… Изчадия на ада, изникнали от тресавището!
— Бунтовници! — изохка той. — По дяволите, бунтовниците идват!
Уолъс се обърна рязко и се наведе да вземе мускета си, но той беше изчезнал. Вместо това пред него застана ухилен великан, намигна му весело и му подаде пушката.
— Нея търсеше, нали? — попита Струан Максорли. Уолъс кимна глупаво и посегна да вземе оръжието си, но окаляната лапа на великана се стрелна светкавично напред, сграбчи го за китката и я стисна с такава сила, че войникът се почувства като в менгеме. Чу се сухо пращене, когато костите се счупиха, и той понечи да изкрещи, но в следващата секунда в гърлото му се заби остра кама и той само изхърка задавено, преди да се строполи на земята, облян в кръв.
Максорли изрита мъртвия към долчинката, изтри ножа си в униформата и махна на дузината мъже, които изникнаха около него сякаш от нищото.
— Само един — изпухтя презрително той. — Тези нагли копелета са ни удостоили с един-единствен пост! Къде остана предизвикателството?
Александър Камерън сложи ръка на рамото му.
— Сигурен съм, че през следващите часове ще имаш достатъчно случаи да докажеш смелостта си.
Той размаха ръка — уговореният сигнал, че въздухът е чист. Жестът се повтори на равни разстояния по продължение на тресавището и само след секунди лорд Джордж Мъри даде знак на своя гайдар. Страховитият вой на гайдата се надигна към небето, все по-силен и по-мощен, примеси се със звука от други гайди, докато шумът стана оглушителен.
Какофонията преследваше двойна цел — да свика собствените хора за нападение и да всее страх и ужас сред неприятеля.
Всички бунтовници, с изключение на ариергарда вече бяха преминали тресавището и само след секунди земята се разтрепери под тропота на хилядите тежки ботуши. Който имаше мускет или пистолет, изпрати изстрел към белите палатки на лагера, но не си направи труд да зареди отново оръжието си, а го захвърли небрежно настрана и извади тежкия двуостър меч, който никой не умееше да върти така умело като шотландците.
Изтръгнати от съня от рева на гайдите, войниците на Коуп изскочиха от палатките и изведнъж се озоваха сред бушуващо море от мечове. Бойните викове проглушиха ушите им. Нищо чудно, че повечето се паникьосаха. Всеки тичаше безцелно насам-натам, небрежно вързаните коне се откъснаха и хукнаха да бягат, стотици драгуни се втурнаха да ги гонят. Който успя да възседне коня си, препусна като подгонен и се спаси по пътя към крайбрежието.
Като видяха паническото бягство на драгуните, простите войници последваха безславния им пример и също се обърнаха в бягство. Който беше достатъчно смел — или глупав — да се опълчи срещу врага, беше смазан, защото тънките английски байонети не можеха да устоят на дългите и дебели мечове.
Само в края на лагера бе предприет сериозен опит неприятелят да бъде спрян. Капитанът, който командваше артилерията, имаше достатъчно авторитет, за да предотврати избухването на паника сред хората си. Подчинявайки се на заповедите му, те обърнаха масивните бронзови оръдия. Всички съзнаваха, че само тежките топове все още биха могли да обърнат битката.
Ала Александър Камерън не се уплаши от оръдията. Той препусна право към зейналите дула, следван по петите от Струан Максорли и Алуин Макайл, които водеха полка на Камерънови. На сто метра пред целта Алекс размаха меча си високо над главата и изрева прастария боен вик на клана:
— Давайте, кучи синове! Вървете и яжте сурово месо!
Въпреки безумната си смелост той не можа да предотврати първия залп на оръдията, който причини значителни щети. Десетки планинци бяха разкъсани от гюлетата или разпръснати на всички страни, самият Алекс усети въздействието на взривната вълна, която изкара въздуха от гърдите му. За момент той нито виждаше, нито чуваше, но ръцете му се раздвижиха от само себе си и нанесоха първите убийствени удари върху най-предната редица артилеристи. Мечът му помиташе неприятелите и той напредваше неумолимо. Опиянението на битката го завладя. Чувстваше се всемогъщ, най-сетне освободен от демоните, които го бяха преследвали в продължение на петнадесет години. За да отреагира по някакъв начин сляпата си жажда за отмъщение, той бе участвал в няколко войни като наемник, но този път имаше съзнанието, че се бие за справедливо дело. Биеше се за Шотландия, за своята родина, за семейството си, за честта на предците си. Биеше се и за самия себе си, за правото да живее, където иска — и с когото иска! Биеше се за Катрин, за правото си да я обича. Катрин…