Оглушал от неспирния поток думи, Алекс поклати измъчено глава. Въпреки болките обаче държеше да разбере кой всъщност беше този мъж.
— Значи ви принудиха да работите за англичаните — като какъв? Италианецът вдигна вежди и стройните му пръсти стиснаха по-силно тривърхата шапка.
— Синьоре, аз съм граф Джовани Алфонсо Фандучи, идвам от Италия, която е неутрална, ала англичаните видяха в мен заплаха, защото желаех да предложа услугите си на принц Чарлс.
— О… какви услуги?
Графът се усмихна гордо.
— Аз произвеждам огнестрелни оръжия… най-добрите от тази страна на океана… може би дори най-добрите в света!
Това конте беше производител на оръжие? Смешно и невероятно, реши Алекс. По-скоро си го представяше да свири на арфа в някой бордей…
— Вие не ми вярвате, нали, синьор? — извика графът, видимо засегнат.
Почти на края на силите си, Алекс тъкмо се готвеше да помоли за обещаното уиски, когато видя Алуин и Струан зяпнали смаяно в дулата на два пистолета. Италианецът ги беше извадил толкова бързо, че приятелите изобщо не можаха да проследят движението му. Също толкова бързо той ги завъртя в тесните си ръце и им ги подаде за оглед.
— Аз лично съм ги изработил, джентълмени!
Алуин и Струан се възхитиха искрено на двата бързобойни пистолета, които даваха по четири изстрела един след друг. Алуин помилва страхопочитателно изкусната сребърна украса и малката плочка с името Фандучи, семейния герб и годината 1742.
Той върна оръжието на графа и кимна признателно.
— Майсторско произведение, няма съмнение. За съжаление ние нямаме майстори, които биха могли да научат занаята ви.
— Нямате майстори? — повтори изумено италианецът. — Но аз изминах толкова дълъг път, за да ви помогна в това приключение! В Италия изпитваме голямо уважение към вашия крал Джеймс. Той и синът му заложиха всичко на една карта, нали така се казва?
— Точно така, Стюартите залагат всичко на една карта — повтори с усмивка Алуин. Като установи, че Алекс е затворил очи и диша равномерно през полуотворените си устни, в главата му дойде нова идея.
— А можете ли да обслужвате оръдия, граф Фандучи?
— Естествено, синьоре. Човек, който произвежда добри пистолети, трябва да знае как функционират и големите топове.
— А смятате ли, че ще успеете да обучите няколко от нашите хора да обслужват топовете, които взехме от англичаните?
Италианецът изпъчи гърди.
— Аз, Джовани Алфонсо Фандучи, съм в състояние да науча дори птиците да плуват, ако принцът лично ме помоли!
— Засега е напълно достатъчно да обучите бъдещите ни канонири — отвърна сухо Алуин. — Добре дошли в нашата армия! Естествено първо трябва да поговорим с лорд Джордж Мъри, но съм сигурен, че вашата помощ ще е много ценна за него.
— Трябва да пием наздравица за новия ни другар! — намеси се енергично Струан. — Слушайте, Фандучи, искате ли да сключим малък облог: кой от нас може да понесе повече алкохол?
— О, синьор, това би било нечестно спрямо вас. Моето семейство произвежда най-доброто вино в цяла Италия и даже малките дечица го пият като гроздов сок!
— А готов ли сте да заложите двата си пистолета? — попита Струан, уверен в победата си.
— Пистолетите ми? Знаете ли колко са ценни? Вие какво ще ми предложите, ако спечеля?
— Още по-красиво и опасно оръжие — кръглооката Рита!
Максорли махна на Алуин да мълчи.
Графът въпросително премести поглед от единия към другия.
— Какво означава това… кръглооката Рита? Обяснете, моля.
— Оръжие, което ще издуе красивия ви панталон, синьор!
— Аха, разбрах — промърмори Фандучи. — Това може да бъде само жена. — Той се поклони елегантно. — Съгласен.
Великанът със смях стовари лапата си върху тясното рамо на италианеца и развеселено намигна на Алуин.
— Сигурен съм, че няма да трае дълго… Скоро ще дойда да ти правя компания до леглото на Алекс.
— Кога най-сетне ще получа глътка уиски? — прошепна неочаквано раненият. — Аз имам много по-голяма нужда от него, отколкото вие, пияници такива!
4
Дерби, декември 1745 година
Катрин внимателно водеше коня си по обляната от слънце горска пътека. Стъпките й скърцаха по замръзналата земя. Дърветата бяха загубили пъстрата си премяна и голите клони се издигаха обвинително към яркосиньото небе. Зимното слънце топлеше гърба на Катрин и тя вдишваше жадно хладния въздух. Бузите й бяха зачервени от препускането по полята, косата й падаше свободно по лавандуловосиния кадифен жакет, силно стегнат в талията. Полата падаше на разкошни дипли до земята, под нея се подаваха кремави дантелени фусти, същите бяха и маншетите на блузата.