Катрин мразеше зимните месеци, особено декември, когато дните бяха отчайващо къси, а времето почти винаги беше толкова неприветливо, че я принуждаваше да прекарва дните си вкъщи, където часовете се точеха безкрайно бавно. Снегът я ужасяваше — не го харесваше даже когато беше дете. Не й беше приятно да се вози на шейна, увита в дебели дрехи, нито да се плъзга по леда. Тази година в Дерби все още не беше паднал сняг, но се говореше, че северната част на страната била сполетяна от ледени ветрове и снежни бури.
Вероятно само неблагоприятното време беше виновно, че Чарлс Едуард Стюарт навлезе безпрепятствено в Англия. Снегът и мъглата попречиха на фелдмаршал Джордж Уейд, трите му батальона и седемте пехотни полка да тръгнат навреме от Нюкасъл и на 8 ноември бунтовниците прекосиха границата. Още същия ден бе обсаден Карлайл. Градът капитулира безусловно на 14 ноември, на следващия ден принцът влезе триумфално в новото си владение и обяви в присъствието на кмета и ликуващото население, че баща му е законният английски крал.
Парламентът, който дотогава непонятно защо не приемаше сериозно опасността от инвазия, най-после взе енергични мерки, за да спре неприятеля. Веднага бяха повикани войски от Фландрия, помолиха съюзническа Холандия за помощ, а адмирал Върнън получи заповед да премести флотата си от Средиземно море в Ламанша.
За съжаление движението на войските щеше да отнеме много време, а бунтовниците бързо вървяха на юг…
При всяко ново съобщение, което стигаше до ушите на Катрин, тя не знаеше да се радва ли или да плаче. Победата на якобитите при Престънпанс я бе изпълнила с гордост, защото й стана ясно, че Александър и кланът му бяха изиграли решаваща роля за постигнатия успех. От друга страна обаче, баща й беше член на парламента, почти всички приятели и съседи на семейство Ашброк бяха верни на Хановерците. Самата Катрин беше представена в двора и неколкократно беше разговаряла с хановерския крал.
След падането на Единбърг и поражението на армията на Коуп Шотландия практически беше в ръцете на Стюартите. Защо не се задоволяваха с постигнатото? Ако бяха останали в границите на собствената си страна и бяха повели преговори за мир с Англия, сигурно нямаше да се стигне до нови кръвопролития. Вместо това те не само проникнаха в Англия, ами и демонстративно се съюзиха с кръвния враг — Франция, което им струваше загубата на много симпатизанти.
Катрин беше възмутена от клеветите, които се разпространяваха по адрес на планинците. При всяко събиране по-чувствителните дами припадаха от ужас, слушайки разказите как варварите изнасилвали жени, убивали деца и друидите им принасяли човешки жертви на кръвожадните си богове. След пребиваването си в Шотландия Катрин беше готова да протестира енергично срещу подобни лъжи, но като съпруга на английския търговец Рефър Монтгомъри, който в момента беше по работа в североамериканските колонии, кракът й никога не биваше да е стъпвал в планините. Беше й много трудно да слуша безучастно грозните лъжи, затова почти беше престанала да взема участие в светския живот на Дерби.
Страхливите жители на северните градове бяха изпълнили Дерби и даваха своята дан към слуховете, без да са видели нито един бунтовник. В Розууд Хол обаче имаше един участник в битката при Престънпанс — капитан Джон Ловат-Спенс. Тъй като бе ранен в сражението, той беше получил отпуск и на път към дома направи визита на лорд Ашброк. Лейди Каролайн го покани да остане по-дълго и той се съгласи с удоволствие, защото, макар и десет години по-възрастна от него, домакинята беше много привлекателна дама и още първата вечер го пусна с готовност в спалнята си.
Катрин отдавна беше свикнала със сменящите се любовници на майка си. Освен това капитан Ловат-Спенс беше достатъчно честен да разкаже истината за войната. Той призна, че никога не е изпитвал такъв безумен ужас като в онова ранно утро, когато чул страховитите звуци на гайдите, а от блатото изскочили безброй мъже с голи мечове и им устроили кървава баня. Въпреки това, за разлика от повечето свои другари, той не избягал, а се бил смело. Ранили го в бедрото и дошъл на себе си едва във временния полски лазарет.
Макар и неохотно, той изрази уважението си към принц Стюарт, който посетил ранените неприятели и се осведомил за потребностите им. С пленниците се отнасяли добре, повечето от хиляда и седемстотинте войници били освободени само след няколко дни, при което офицерите трябвало да се закълнат, че вече няма да участват в каквито и да било военни акции срещу принца.