— Не мисля, че ще го направи — отговори шепнешком Дейдре. — Двамата с мистър Камерън си приличат много, опасявам се.
Долната устна на Катрин затрепери още по-силно.
— Ужасно съжалявам, Дейдре. Аз те въвлякох в тази дяволска бъркотия…
Ирландката енергично вирна брадичка.
— Аз съм ви камериерка от осем години и ви придружих доброволно. Освен това преживяхме вълнуващо приключение, не намирате ли и вие? Само за няколко седмици видяхме толкова нови неща… Не, мистрес Катрин, не съжалявам за нищо, и вие също не бива да съжалявате.
Катрин кимна в знак на съгласие. Как да съжалява, че бе опознала блаженството в обятията на Александър Камерън? В родителския дом винаги се бе чувствала самотна, защото баща и почти не я забелязваше, а майка й постоянно сменяше любовниците си и им посвещаваше повече внимание, отколкото на децата си. Предоставена на грижите на гувернантки и прислужници, Катрин отрано се научи да крие потребността си от любов. Защитните й бариери рухнаха едва когато откри същото изражение в очите на Александър. И той се страхуваше да не бъде наранен, затова предпочиташе да остане независим. Нищо чудно, че двамата се завъртяха във вихрушка от противоречиви чувства, докато най-сетне се намериха.
Няколко седмици наред Катрин беше на седмото небе, но полетът свърши неочаквано, когато Александър неумолимо я стовари на борда на „Кърлей“.
Той се бе заклел, че щом опасността отмине, ще дойде да я вземе, но това обещание не й носеше утеха. В Ахнакари, заобиколена от другите жени от клана Камерън, тя се чувстваше много по-сигурна, отколкото в Дерби, защото Розууд Хол вече не беше нейният дом. Освен това не можеше да се отърве от подозрението, че Александър я бе отпратил само защото беше англичанка. Брат му Доналд, „Камерън от Лохиел“, бе свикал мъжете от клана за участие в борбата на Стюартите за английския трон. Ако наистина се стигнеше до война, Алекс без съмнение щеше да се бие в първите редици срещу привържениците на Хановерците и животът му постоянно да виси на косъм…
— Алуин знае ли какво изпитваш към него? — попита изведнъж Катрин. — Казала ли си му, че го обичаш?
Камериерката отново се изчерви и смутено сведе очи към пода.
— Дейдре, иди при него и му кажи! Пожертвай гордостта си, щом така трябва… — Катрин се усмихна през сълзи. — С тези дебелокожи шотландци трябва да се прилагат само радикални средства.
— Само че… мистър Макайл е…
— Той е също така безогледен и упорит като мистър Камерън! Тази прекрасна двойка явно е твърдо решена всеки ден на зазоряване да излага живота си на риск, а при залез да се радва, ако е още жива. — Тя помълча малко и прибави доста по-меко. — Ти си права — никога няма да забравим какво преживяхме през последните седмици, но не искам да пропуснеш най-голямото от всички приключения. Върни се при него, Дейдре, и му кажи, че го обичаш… Може би това е последната ви възможност да бъдете щастливи.
Дейдре позволи на господарката си да я отведе до вратата. Тревожеше се, че теменуженосините очи на Катрин бяха пълни с дълбока тъга, докато по-рано искряха високомерно, ала не можеше да отрече, че почти приятелското отношение с Катрин Ашброк беше безкрайно приятно, след като години наред беше получавала само резки заповеди. В началото Дейдре също беше изпълнена с недоверие към Александър Камерън и Алуин Макайл, считаше ги за шпиони, предатели и негодници и се опитваше да заключи сърцето си за очарованието на Алуин. Много скоро обаче се предаде.
Когато плахо почука на вратата му, той тъкмо обличаше чиста риза.
— Дейдре! Случило ли се е нещо?
— Не, сър, исках само да се сбогувам с вас. Утре рано напускаме Блекпул.
Алуин я погледна стъписано, после бързо закопча ризата си и я напъха в панталона.
— Аз… май не разбирам…
— Много е просто. Исках да ви спестя усилието утре да пожертвате за нас няколко минути от скъпоценното си време.
Сивите му очи се присвиха.
— Имам чувството, че ми се сърдите. По каква причина?
— Да ви се сърдя? — Дейдре си заповяда да издържи на погледа му, макар че много й се искаше да избяга. — Защо да ви се сърдя?
Алуин й посочи стол.
— Не желаете ли да седнете?
— Не, благодаря, нямам намерение да ви досаждам.
Мъжът въздъхна и зарови пръсти в пясъчнорусата си коса.
— Това ми напомня за разговорите ни по времето, когато бузата ми трябваше да усети учудващата сила на пръстите ви.
— Надсмивайте ми се спокойно, сър, но…
— Това беше за втори път — прекъсна я Алуин.
— Какво искате да кажете?
— През последните две минути два пъти ме нарекохте „сър“.