Катрин забрави за малко слушателя в гардеробната и се усмихна на баща си.
— Нима аз съм пример за послушание?
— Е, поне не беше твърде голямо разочарование — изръмжа сър Алфред. — Все пак, колкото и да се противеше, накрая ти дойде умът и се омъжи за онзи Монтгомъри. Отиде с него в Лондон и там очевидно си разбрала, че дълг на жената е да бъде красива и смирена.
Катрин пое дълбоко въздух, защото беше готова да избухне в гневни обвинения. Ала когато баща й разсеяно вдигна писмата, който бяха захвърлени на пода, едва не изпищя.
— Жените не са създадени да възразяват и да се бунтуват — продължи прочувствено сър Алфред, като че държеше реч в парламента. — Те нямат право да дават съвети на мъжете. Който прекарва по два или три часа дневно пред огледалото, няма понятие от политика и военна стратегия, това е повече от ясно! — Той удари пакетчето писма върху лявата си ръка, за да придаде повече тежест на думите си. — Настоявам веднага да говориш с майка си, Катрин! Обясни й какво дължи на името Ашброк!
Катрин изпрати безмълвна молба към небето: Мили боже, не му позволявай да забележи, че на най-горния плик е написано името „Дейдре“! Как да измисля обяснение за присъствието на тези писма в стаята ми, след като не са адресирани до мен…
— Не ми се вярва, че имам някакво влияние върху мама, още повече, че аз изцяло споделям мнението й.
Това беше най-доброто средство да отклони вниманието му от писмата. Сър Алфред рязко вдигна глава.
— Какво? Какво каза?
— Казах… — Катрин пое дълбоко дъх. — … казах, че мама е права. Аз също не виждам причина да бягаме с подвити опашки. Ако мама няма нищо против моята компания, ще остана тук.
— И ти ли си си загубила ума? — изрева баща й и лицето му отново се обля в червенина. — Чу ли изобщо какво ти казах? Бунтовническата армия е съвсем близо до Дерби! Сигурно ще бъде тук само след няколко часа. Милицията бяга, повечето ни слуги също офейкаха. Ще бъдете съвсем сами, обкръжени от варварски орди.
— Сигурна съм, че никой няма да ни стори зло, татко. Принцът е джентълмен и много приятен квартирант.
— Квартирант? — двойната брадичка на сър Алфред трепереше от гняв. — Нима ти… нима ти ще предложиш гостоприемството на Розууд Хол на този френски узурпатор?
— Естествено, а като се върнеш, ще ти разкажа колко бутилки от старото ти бургундско е изпил с удоволствие.
Лорд Ашброк метна писмата на леглото и се запъти към вратата.
— Вече ми е ясно, че си наследила глупостта на майка си. Ей сега ще заповядам на слугите, които все още са тук, да ви отведат насила — точно така, няма да се поколебая да приложа сила!
Катрин стисна ръце в юмруци.
— Ще позволиш ли да ти напомня, че и двете сме пълнолетни? Не сме твои роби и можем свободно да решаваме дали да останем в дома си или да побегнем като подплашени хлапета.
— Ти си длъжна да ми се подчиняваш!
— Аз се подчинявам единствено на съвестта си — отговори спокойно тя.
Сър Алфред изруга, отвори с трясък вратата и се блъсна в Дейдре, която тъкмо носеше на господарката си табла с чай и бисквити. Чу се звън на счупени съдове, горещата течност оплиска стената и се изля на пода. При силния сблъсък господарят на дома загуби перуката си, която се приземи точно в локвичката чай.
Уплашена до смърт, камериерката я вдигна, но не посмя да я подаде на сър Алфред, който се обърна за последен път към дъщеря си, застанала в рамката на вратата.
— Каретата ми тръгва точно в дванадесет. Ако дотогава се вразумиш, ще ти позволя да ме придружиш въпреки проявеното безсрамие. Ако не… — Той изтръгна мократа перука от ръката на Дейдре. — Ако не, ще видиш какво ще направят с теб бандитите!
Щом баща й зави зад ъгъла на дългия коридор, Катрин издърпа камериерката в стаята си.
— Най-после разбирам защо мама с била принудена да си търси по-приятна компания — промърмори на себе си тя.
— Какво казахте?
— О, нищо… Бързо заключи вратата!
— Би трябвало първо да събера парчетата.
— Остави ги!
Дейдре отвори широко кафявите си очи. Широкото легло беше ужасно разхвърляно и представляваше бъркотия от чаршафи, възглавници и завивки. Дългите къдрици на Катрин изглеждаха така сякаш не бяха четкани дни наред, а бузите й бяха неестествено червени. Нима лейтенант Дерек Гудуин я бе удостоил с нощно посещение?