От стаята си в слугинското крило Дейдре го бе видяла да се разхожда късно вечерта в двора. Той неколкократно бе погледнал към прозорците на втория етаж и тъй като светеше ярка луна, Дейдре забеляза, че лицето му беше разкривено от гняв. След доста време той се обърна рязко и закрачи към оборите. Дали пък не се беше върнал? Как ли бе успял да влезе в стаята на Катрин?
Май беше станало точно така, защото господарката й се затича към гардеробната и падна в обятията на някакъв мъж.
— Мистрес Катрин! — извика шокирано Дейдре, но в следващия миг позна посетителя. — Мистър Камерън!
Без да пуска жена си, Алекс й се усмихна дружелюбно.
— Мистрес О’Шеа, много се радвам да ви видя отново. — По време на спора между бащата и дъщерята той бе успял да облече панталона си, но не беше закопчал ризата си. Ала Дейдре не се смути от голотата му, тъй като се взираше като замаяна в двете сияещи лица.
— Вярно ли е, каквото каза баща ми? — попита бързо Катрин. — Наистина ли бунтовническата армия е напуснала Манчестър?
Дейдре кимна.
— Очевидно да. Още от сутринта се говори само за това. Исках да ви събудя още преди два часа, но вратата ви беше заключена и аз… — Тя погледна Александър с блеснали очи. — Какво щастие, че сте жив и здрав, сър! Толкова се тревожехме… толкова слухове се носеха… Надявам се, че не сте предприели този опасен излет съвсем сам?
Алекс разбра веднага какво се криеше зад този въпрос.
— Напротив, този път по изключение тръгнах сам — но Алуин ви изпраща най-сърдечните си поздрави и това… — Той взе пакетчето писма от леглото и го подаде на Дейдре. — Една малка утеха, докато той лично дойде при вас — което може да се случи много скоро, ако се сети да се присъедини към авангарда.
Дейдре гледаше невярващо писмата в ръцете си. Баща й беден, неграмотен ирландски бракониер, смяташе за излишно дъщеря му да посещава училище, но тя беше убедила един от братята си да я научи да чете и пише. По време на дългото пътуване към Шотландия, когато все още не се доверяваше на Алуин Макайл, тя го бе наблюдавала да си води дневник и му беше завиждала за лекотата, с която пишеше. Този човек умееше да изразява мислите си на хартия, а и почеркът му беше толкова хубав. А сега беше писал на нея…
— Какво да правя? — пошепна тя и бузите й пламнаха по-силно.
— Седни в някое тихо ъгълче и прочети писмата — заповяда енергично Катрин.
— Но първо ще ви донеса пресен чай и…
— Много добре знам къде е кухнята — прекъсна я сърдито господарката. — И сама мога да донеса ядене за себе си и за съпруга си. А ти не се явявай пред очите ми, преди да си научила всичките писма наизуст!
Дейдре се запъти колебливо към вратата, но само след няколко крачки се обърна.
— Той… той добре ли е, милорд?
— Алуин? Никога не съм го виждал така бодър. Липсата на изискани ястия и напитки и спането на земята му се отразяват много добре.
— Ами рамото му? — попита загрижено Дейдре.
— Напълно излекувано. Наскоро негодникът дори успя да ме победи в дуел с мечове и ме лиши от десет фунта, защото се бяхме обзаложили.
С блажена усмивка Дейдре направи реверанс и остави Катрин и Алекс сами. Щом вратата се затвори, той се приведе към жена си и страстно я целуна по устата.
— Наистина е тъжно, че между англичанките се срещат такива омайващи вещици като вас с Дейдре! Виж само какво ни причинихте! Макар че Алуин напълно заслужава участта си, след като толкова често ме дразнеше и поучаваше.
— Значи не съжаляваш?
— Един мъдър стар воин ми каза, че човек трябва да съжалява само за пропуснатото, но не и за извършеното.
— Сигурно дядо ти, сър Евън?
— Точно така. Но ти откъде знаеш?
— Мойра ми е разказвала, че сър Евън Камерън бил забележителна стара лисица и посмял да се противопостави даже на Кромуел. Освен това бил в съюз с някакви тъмни сили.
— С друидите. — Алекс се засмя развеселено. — Историята е много интересна… Петнадесетгодишен, един ден сър Евън излязъл на разходка в планината. Внезапна буря го принудила да пренощува в една пещера и когато се върнал, установил, че е излязъл в планината не преди един ден, а преди цял месец. Дрехите му били разкъсани и окървавени, но самият той бил невредим. Мечът, който носел със себе си, бил почти на петстотин години и принадлежал на един от прадедите му, известен с името „Камшройнайх Дуб“ — Тъмния Камерън. Сър Евън нямал представа как се е озовал този меч в ръцете му. Легендата гласяла, че мечът бил омагьосан, изкован от същата стомана като Ескалибур, направен от друидите за крал Артур. Според легендата мъжът, който отиде на война с този меч, е непобедим. Не знам дали е случайност или не — във всеки случай щастието остана благосклонно към сър Евън през целия му живот.