— Хайде, разкажи ми съня си.
Катрин поклати глава и скри лице на рамото му.
— Жените често имат кошмари, когато мъжете им са на война — опита се да я успокои той. — Но това е само сън, Катрин.
— Не! — Тя го прегърна с неочаквана сила. — Това са видения. Имах ги още преди да знам, че ще се стигне до война… преди да знам, че те обичам… Помниш ли деня, когато ни нападнаха в крайпътния хан? Малко преди това бяхме обядвали, слънцето грееше, природата беше замайващо красива и изведнъж…
Катрин вдигна глава и Алекс се уплаши, защото зениците й бяха разширени и тя сякаш изобщо не го усещаше до себе си.
— Изведнъж пред очите ми се появи друга гледка… само за секунди, без да знам дали бе сцена от миналото или от бъдещето… но ставащото изглеждаше напълно реално… толкова се уплаших, че се порязах, помниш ли?
— Да — отговори едва чуто Алекс, усещайки как го побиват тръпки. Не беше суеверен, смееше се, когато някой твърдеше, че има видения, не вярваше в поличби и предзнаменования, но преди да каже всичко това на Катрин, тя продължи — с глух, беззвучен глас, който сякаш извираше от дълбок кладенец.
— Намирам се на бойно поле, цялото осеяно с трупове… стотици трупове! Навсякъде около мен се бият, а аз се опитвам да си пробия път, но мъжете не ме виждат, макар че съм там… Тичам, тичам, но стоя все на едно място. Всичко останало се движи — мъглата, облаците барутен дим, конете, войниците… Земята трепери от тътена на оръдията, тревата е окървавена… — Тя вдигна ръце към лицето си и в очите й блесна ужас. — Ръцете ми са кървави… Вали проливен дъжд и кръвта по ръцете ми порозовява, но дъждът не може да я измие… Толкова много кръв…
— Престани, Катрин! Всичко е наред, аз съм тук, при теб!
— Не! Аз трябва да те намеря… Трябва да те предупредя! — Тя пое шумно въздух. — Там си… на хълма… заобиколен от червени мундири… десет или дванайсет, може би и повече… Обкръжават те с вдигнати мечове… Изпищявам и ти се обръщаш… но вече е късно! Отбраняваш се отчаяно, но те са толкова много, а рамото ти… О, господи, Алекс, рамото ти!
Алекс я сграбчи за раменете и я раздруса силно, за да предотврати истеричния пристъп. Тя го погледна с разширени от ужас очи и стисна юмруци, готова да го заудря като безумна, но изведнъж проумя, че не е на бойното поле, и падна, хълцайки, в обятията му. Омаян от силата на страха й, Алекс я залюля като малко дете.
— Алекс, моля те, вземи ме със себе си!
Мъжът затвори очи.
— Катрин…
— Ако ме напуснеш, вече никога няма да те видя, убедена съм в това. Ти няма да се върнеш. Кошмарът ще стане истина и аз няма да съм там, за да те предупредя.
— Това е само сън. Нищо лошо няма да се случи.
— Но… но сънят е толкова истински! — изплака тя.
— Изглежда ти истински, защото те е страх за мен — опита се да обясни Алекс. — То ме кара да те обичам още повече, но въпреки това… — Той стисна лицето й между ръцете си и в тъмните му очи светна отчаяние. — Не ме умолявай да направя нещо, което просто не съм в състояние да направя. Ако те взема със себе си и поради някаква глупава случайност пострадаш, никога няма да си го простя. Разбираш ли това, Катрин? Можеш ли да разбереш колко е важно за мен да знам, че си на сигурно място даже когато светът около нас се разпада?
Когато той я прегърна страстно и я отнесе на леглото, Катрин не се възпротиви. Посрещна с благодарност екстаза, който удави всички страхове. Алекс я задържа в прегръдката си, докато и двамата се унесоха в дрямка.
След като Катрин задиша равномерно, Алекс също заспа от изтощение и сънува кърваво бойно поле, стенещи ранени, десетки мъртви и жена с развени руси коси, която тичаше към него.
8
Дейдре О’Шеа никога не си признаваше, че е суеверна, но всеки път, щом черна котка й пресечеше пътя, тя се прекръстваше и плюеше през рамо, а когато вятърът ревеше страховито, мърмореше древни келтски молитви. Тя беше ирландка и това й беше в кръвта. И тази сутрин я полазиха студени тръпки, когато видя в камината две наполовина изгорели цепеници, които сякаш се бяха слели като внезапно изненадана от смъртта любовна двойка.
Страхът й обаче отлетя много бързо, тъй като Катрин излезе от гардеробната и внимателно разпростря върху леглото великолепна сатенена роба.
— О, мистрес, това е невъзможно… аз не бива…
— Глупости! Разбира се, че можеш. Аз искам ти да носиш тази рокля. При моята прибързана сватба тя щеше да изглежда смешно, но за твоята е тъкмо на място.