— Ваше височество, съобщиха ни, че херцог Къмбърленд…
— Да, да, знам — прекъсна го принцът. — Скъпият ми братовчед се е върнал в Англия, но армията му е изтощена. Докато те си почиват, ние отдавна ще сме в Лондон.
— Фелдмаршал Уейд очевидно възнамерява да ни препречи пътя при Лейчестър — продължи невъзмутимо генералът, — а той разполага с добри войници. Не сме в състояние да се справим с численото им превъзходство, след като досега демонстрирахме силата си, би било най-добре да се върнем в Шотландия и да зимуваме в Единбърг, както бе уговорено първоначално. Дотогава ще се разбере дали можем да очакваме подкрепа от английските якобити — което според досегашния ни опит е по-скоро съмнително.
— Значи не вярвате, че нашите шотландци са в състояние да победят армията на Къмбърленд или Уейд? — попита сърдито принцът.
— Тъкмо доверието, което имам в тях, ни доведе толкова далеч — отговори все така спокойно генералът. — Можем да спечелим още една битка — но само с цената на безброй мъртви и ако не получим стабилно подкрепление, в никакъв случай няма да се справим с втората или третата вълна.
Всички кимнаха в знак на съгласие. Принцът местеше поглед от едно лице към друго, докато накрая побледня като смъртник и не можа да предотврати треперенето на гласа си, когато извика ожесточено:
— Нима никой от вас няма да ме подкрепи, когато имам нужда от него? Никой ли не споделя вярата ми, че нашето дело е справедливо и ще успее — трябва да успее?
Представителите на различните кланове останаха мълчаливи — смаяни от толкова неблагодарност. Те бяха рискували живота на хората си, бяха изминали стотици мили в чуждата страна, от месеци живееха без семействата си, а сега трябваше да им кажат, че са страхливци!
Чарлс Стюарт се изправи бавно.
— Господа, ние сме на по-малко от сто и петдесет мили от Лондон. Вече буквално усещам миризмата на Темза, чувам дори подигравателния смях на Хановереца, който очаква от нас именно това — да се върнем точно когато сме пред вратата му! Не сте ли чули, че лорд Джон Дръмънд и шотландският му полк, подкрепен от доброволци, са пристигнали в Шотландия и бързат да ни се притекат на помощ? Не знаете ли, че във Фонтенбло е бил подписан договор, който ни осигурява военната подкрепа на френския крал.
— Да, чухме — отговори невъзмутимо лорд Джордж. — Чуваме от месеци, но къде са хората и оръжията, които Людовик ни обещава?
— Знам от достоверни източници, че в Кале чакат тридесет хиляди души, готови да прекосят Ламанша!
— Подходящият момент отдавна е пропуснат, Ваше височество. — Преди няколко месеца щяха да бъдат достатъчни дузина кораби, за да блокират Капала и да предотвратят завръщането на Къмбърленд и армията му от Фландрия. Вече не можем и не бива да разчитаме на французите, нито пък на „хилядите“ английски якобити, които уж щели да се присъединят към нас веднага щом прекосим границата.
— Те ще го направят, ще видите! — Принцът удари с юмрук по масата. — Само не бива да губим вяра! Липсата на вяра е единственото, което би могло да осуети окончателната ни победа. Всемогъщи боже, не бива да се предаваме! Тронът на Англия е в непосредствена близост до нас. Ако сега отстъпим, всичко постигнато ще е било напразно.
— Не сте прав — възрази спокойно Лохиел. — Ние си възвърнахме Шотландия и баща ви може най-сетне да се върне у дома.
— У дома? За да преживее срама, че армията му е отстъпила без убедителни причини?
— Още в Манчестър решихме да се оттеглим незабавно, в случай, че не получим обещаната подкрепа на английските якобити. Забравихте ли това, Ваше височество?
— Вие го решихте! — изрева принцът. — Аз не съм! Къде остана лоялността ви? Къде се изгуби смелостта ви? Къде е гордостта ви?
В залата се възцари мъртвешка тишина. Александър, който стоеше отстрана, огледа лицата на мъжете около масата. Както много пъти преди, принцът и днес беше хвърлил големия си коз, като беше апелирал към честта и гордостта на шотландците. Някои водачи на кланове седяха с вкаменени лица, други си разменяха погледи, изпълнени с неловкост — очевидно не знаеха как да се измъкнат от неприятната ситуация. Разумът им внушаваше, че в отстъплението няма нищо нечестно, защото алтернативата беше да изложат стотици и хиляди свои хора на безсмислен риск. Те не се страхуваха да се бият, но не бяха готови да умрат за дело, което нямаше никакви изгледи да успее.
Чарлс се успокои и кафявите му очи придобиха умолително изражение.
— О, господа, моля ви още веднъж да обмислите на спокойствие решението си. Ако продължавате да настоявате, че нямаме никакви шансове за успех, ще се подчиня на желанието ви колкото и да не ми се иска. Но първо ви моля да чуете какво ще кажат воините ви — тези смели мъже, които ще се бият като лъвове, стига само да не им попречим. Вярвайте във волята им за борба! Вярвайте и в самите себе си! След последен поглед към събралите се той излезе от стаята следван по петите от О’Съливан, Шеридън и Мъри. По време на обсъждането те не бяха взели думата, но сега без съмнение щяха да уверят принца, че са изцяло на негова страна, и отново да го насъскват срещу лорд Джордж.