— Кога трябва да дойда?
— След пет минути — отговори Алекс. — По дяволите, ужасно съжалявам! Нямаше да ти попреча, ако можех да го избегна.
Алуин кимна спокойно.
— След пет минути съм готов.
Алекс хвърли бърз поглед към спалнята на Катрин и като видя безпомощното му изражение, Алуин забрави, че и неговото любовно щастие бе грубо прекъснато.
— Какво ти е?
— Не знам как да й кажа… Не знам дали ще мога да изляза от стаята без нея…
Алуин чу зад гърба си шумолене на лен и усети върху гърба си хладна ръка. Дейдре се надигна на пръсти и погледна питащо, Александър.
— Много съжалявам, Дейдре…
Младата жена побледня и се вкопчи в ръката на съпруга си.
— Ще се… ще се върнете ли?
— Не съм сигурен — призна Алекс.
— Разбирам… Казахте ли вече на милейди?
— Не, аз… тъкмо смятах…
— Ако желаете, аз ще й кажа — пошепна Дейдре. — Може би така ще е по-добре и за двама ви.
— Тя никога няма да ми прости, ако не се сбогувам с нея.
Въпреки собствената болка Дейдре изпита съжаление към него.
— Напротив, ще ви прости, сигурна съм. Отначало ще се ядоса, но гневът ще й помогне да се справи с първите, най-тежките часове. После лека-полека ще разбере, че така е било най-добре. Моля ви, сър… тя беше толкова щастлива… не искам да си спомня единствено мъчителната раздяла…
Алекс кимна.
— Благодаря, Дейдре. Само ви моля да не й казвате веднага. Може пък довечера да сме отново тук… — Той замлъкна, защото знаеше, че почти не съществува такава вероятност. Алуин вече се обличаше и Алекс посегна към леденостудените ръце на Дейдре. — Кажете й, че я обичам… че ще дойда да я взема…
— Ще й кажа — обеща Дейдре и очите й се напълниха със сълзи. Когато мъжът й отиде при нея, тя го прегърна устремно и зарови лице на гърдите му. Алуин я притисна до себе си и стисна здраво зъби, за да залази самообладание.
— Обичам те — проговори дрезгаво той. — Ще се върна веднага щом мога.
— Пази се, моля те — изплака тя. — Внимавайте един за друг, моля ви!
Алуин я целуна за последен път и соленият вкус на мокрите й устни се запечата завинаги в паметта му.
10
Катрин проспа целия ден. Веднъж се събуди, защото някой запали огън в камината, но след напразно очакване топлото тяло на Алекс да се присъедини към нея в леглото тя въздъхна и отново задряма. Това беше добре дошло за Дейдре. Камериерката искаше господарката й да спи колкото се може по-дълго, защото все още се надяваше двамата съпрузи да се върнат до вечерта. Макар че разумът й нашепваше друго…
Беше почти тъмно, когато Катрин стана и отиде в кухнята да вземе нещо за ядене, защото стомахът й къркореше. В килера натовари една табла с хляб, сирене и няколко резена от печената гъска от предишния ден, върна се в стаята си и се нахрани с добър апетит. След това почете известно време, но приключенията в романа на Филдинг „Джоузеф Андрюс“ не бяха и наполовина толкова вълнуващи като нейните собствени и се прозяваше на всяка страница. От време на време ставаше и отиваше до прозореца, за да погледне към градините. Планинците бяха издигнали своя палатков лагер на зелената морава, но бяха толкова далече, че в мрака тя не можеше да различи нищо друго, освен няколко огньове, нито пък да чуе нещо.
Стана й толкова скучно, че реши да почисти и подреди спалнята си и гардеробната. Изчетка грижливо английската униформа, в която Алекс беше дошъл при нея, после решително смени нощницата си с една от неговите ризи. Тя й стигаше почти до коленете, ръкавите бяха ужасно дълги, но пък затова миришеше така замайващо на тялото му…
Към полунощ, когато вече нямаше какво да прави, тя си легна и заспа само след няколко минути. Когато отново се събуди, в стаята падаха ярки слънчеви лъчи. Разочарована, тя установи, че все още беше сама. Обзета от внезапен страх, хукна към гардеробната, за да отвори шкафа, и въздъхна облекчено, когато намери нещата на Алекс на обичайното им място. Изми се с изстиналата вода в каната, облече сатенен халат и решително се запъти към стаята на Дейдре. Знаеше, че новобрачната двойка нямаше да се зарадва особено на нахлуването й, но трябваше да разбере какво става.
На половината път усети, че не само в къщата, но и навън цареше неестествена тишина. Не се чуваха нито дрънчене на оръжия, нито гласове, нито звуци на гайди. Преди да е успяла да изтича до прозореца, по коридора отекнаха тежки стъпки и тя се обърна с щастлива усмивка на устните, убедена, че Алекс се е върнал при нея.