— Гудуин каза, че бунтовниците са потеглили малко преди разсъмване — заговори спокойно тя. — Предполагаше, че тази вечер ще стигнат в Манчестър. Ще се наложи да яздим много бързо, ако искаме да ги настигнем.
Дейдре, която тъкмо закопчаваше мъжкия жакет, спря изненадано.
— Наистина ли казахте „ние“, мистрес?
Катрин й се усмихна ободрително.
— След всичко, което преживяхме заедно, наистина трябва да престанеш да ме наричаш „мистрес“. Ще се чувствам почетена ако отсега нататък виждаш в мое лице приятелка и ми говориш на ти. Е, уредихме и това… А що се отнася до въпроса ти — да, казах „ние“! Ние с теб ще тръгнем на север още сега. Шотландия е и моя родина и аз също съм длъжна да бъда до съпруга си.
Сериозните кафяви очи на Дейдре проследиха загрижено движенията на Катрин, която бързо сплиташе дългите си руси коси на дебела плитка.
— Според мен вие трябва… искам да кажа, ти не бива да вземаш такова решение, преди да си се посъветвала с лейди Каролайн или с мастър Дамиен.
— През следващите седмици мама ще е достатъчно заета със своите работи, а Дамиен… — Катрин въздъхна. — Той е якобит Дейдре, и работи за тях вероятно от години. Сега трябва да се погрижи за собствената си сигурност, за жена си и за нероденото си дете. Не искам да го излагам на опасност. Нито него, нито Хариет — нито пък теб.
— Но нали аз убих лейтенанта! Аз, с тежката маша!
— И аз вечно ще ти бъда признателна, че посегна към тази маша, Дейдре. Макар че той още преди това беше загубил доста кръв, защото му забих един от гребените си във врата. Ти ускори слизането му в ада, но аз също имам вина, че сега вече се пържи там.
— Ами мистър Камерън? Той ще се ядоса ужасно и сигурно ще те прати обратно… Алуин също няма да се зарадва, като ме види. Катрин напъха плитката си под широкопола филцова шапка. — Да вървим, Дейдре! Двете извършихме убийство, значи ще се справим и с двама бушуващи от гняв шотландци! — Тя улови ръката на камериерката си. — Спешно се нуждаем от тяхната закрила — наистина ли мислиш, че ще ни я откажат? Нима ще се усъмнят, че редом с тях ще бъдем на по-сигурно място, отколкото в Дерби?
— Не, няма — прозвуча дълбок мъжки глас откъм вратата, — но мога да ви назова десет основателни причини, поради които изобщо няма да имате случай да попитате господата за мнението им.
Двете жени изпискаха от ужас и се обърнаха към вратата. На прага стоеше сержант Джефри Питърс с насочен към тях мускет.
11
За по-малко от двадесет и четири часа настроението на бунтовниците претърпя коренна промяна. Допреди ден, в Дерби, войниците изпълняваха въодушевено задълженията си и с нетърпение очакваха да изминат последните победоносни сто и петдесет мили до Лондон. Далече от родината, лошо хранени и лошо облечени, подложени на постоянните подигравки на повечето англичани, те въпреки всичко бяха съумели да запазят доброто си настроение, пееха, за да заглушат къркоренето на празните си стомаси, и танцуваха около лагерните огньове, за да прогонят зимния студ.
Затова на последния кралски съвет беше решено отстъплението да се прикрива колкото се може по-дълго. В началото успяха, защото армията потегли през нощта, а когато след разсъмване хората започнаха да задават първите въпроси, офицерите дадоха уклончивия отговор, че предстои сражение с войската на Уейд.
Много скоро обаче острите шотландски очи откриха граничните стълбове, покрай които бяха минали по пътя към Дерби, и светкавично се разпространи слухът, че бунтовническата армия отстъпва. Първите слухове бяха приети с недоверие, което скоро премина в гняв и разочарование. Простите войници не знаеха, че водачите им отдавна се измъчваха от съмнения и страхове; досега те бяха постигнали само победи и не можеха да проумеят защо трябваше да се върнат, след като бяха съвсем близо до целта. За първи път, откакто бяха преминали английската граница, се чуха обвинения срещу водачите на кланове, които им бяха внушили, че е изключителна чест да се бият под знамето на принц Стюарт. А пък принцът ги беше вдъхновил с личния си пример, като всеки ден маршируваше редом с тях и не се плашеше от препятствията. Благодарение на неразрушимата му вяра в справедливото дело те си бяха възвърнали Шотландия и бяха повярвали, че могат да завладеят и Англия. Но къде беше сега принц Чарлс? Защо се беше скрил точно в деня, когато се нуждаеха най-силно от подкрепата и окуражителните му думи?
Принцът, като че ли беше загубил всякакъв интерес към армията си. Той пътуваше в малка покрита кола, чувстваше се изоставен и предаден от всички и давеше мъката и отчаянието си в уиски. Само за няколко часа завоевателят се беше превърнал в беглец! Нямаше да понесе това унижение.